— Можеш ли да вървиш? — попита жената.
Натали мълчеше.
— Видях, че очите ти мърдат. Знам, че си будна.
— Какво ми даде?
— Пропофол.
— Откъде го взе?
— Аз съм медицинска сестра. — Излезе от колата и отвори вратата на Натали. — Слизай.
— Не мога.
— Пропофолът е анестетик с краткотрайно действие — обясни ѝ педантично жената. — Пациентите, на които се прилага, могат да вървят сами няколко минути след като са се събудили.
Натали не помръдна и жената насочи пистолета към главата ѝ. Натали вдигна дясната си ръка и сложи палеца си над бутона на детонатора.
— Не ти стиска — каза жената. След това я сграбчи за китката и я измъкна от колата.
Вратата на къщичката бе на може би двайсетина метра, но оловната тежест на жилетката с експлозивите и замайването от пропофола я отдалечиха сякаш на километър. Стаята, в която Натали влезе, бе провинциална и старомодна. Затова и мъжете вътре изглеждаха направо неприлично на този фон. Четирима от тях бяха облечени в черни тактически униформи и въоръжени с пушки. Петият носеше елегантен делови костюм и си топлеше ръцете на печка с дърва. Той бе с гръб към Натали. Беше висок над метър и осемдесет и широкоплещест. Но въпреки това изглеждаше леко нестабилен, сякаш се възстановяваше от скорошно нараняване.
Най-накрая мъжът се обърна. Косата му бе спретнато подстригана и сресана, лицето му бе гладко избръснато. Тъмнокафявите му очи обаче бяха точно такива, каквито Натали ги помнеше. Както и уверената му усмивка. Той направи крачка към нея с ранения си крак и спря.
— Маймонид — каза той мило, — толкова е хубаво да те видя отново.
Натали стисна детонатора по-здраво в ръка. Земята под краката ѝ пламна.
70.
Арлингтън, Вирджиния
Беше малка къща с два отделни апартамента, с алуминиева облицовка. Жилището вляво бе боядисано в гранитносиво. А това вдясно, което принадлежеше на Касам ел Бана, бе с цвят на избеляла от пране дреха. Всеки апартамент имаше по един прозорец на приземния етаж и един на втория. Телена ограда разделяше предната морава на два отделни парцела. Левият беше повод за гордост, но този на Касам изглеждаше като опасан от кози.
— Явно — отбеляза мрачно Ели Лавон от задната седалка на буика — не е имал много време за градинарство.
Бяха паркирали от другата страна на улицата, пред къща със същия вид. В пространството пред сиво-бялата двойна къща имаше акура седан. Все още бе с регистрационните номера на търговеца.
— Хубава кола — отбеляза Лавон. — Какво кара съпругът?
— Киа — отвърна Габриел.
— Не виждам киа.
— Нито пък аз.
— Съпругата с акура, а мъжът ѝ с киа. Какво не е наред в картинката?
Габриел не предложи обяснение.
— Как се казва жената? — попита Лавон.
— Амина.
— Египтянка ли е?
— Очевидно.
— А детето?
— Момче.
— На колко години?
— Две и половина.
— Значи, няма да помни това, което ще се случи всеки момент.
— Не — съгласи се Габриел. — Няма да помни.
По улицата мина кола. Шофьорът изглеждаше като южноамериканец — боливиец, а може би перуанец. Той като че ли не забелязваше тримата израелски разузнавачи, седнали в паркирания буик от другата страна на улицата. Точно срещу къщата на египетски джихадист, който се бе промъкнал през пукнатините на огромната машина за сигурност на Америка от времето след 11 септември.
— Какво е работил Касам, преди да влезе в транспортния бизнес?
— Компютърен специалист.
— Защо толкова много от тях са компютърни специалисти?
— Защото не се налага да учат неислямски предмети като английска литература или живопис от Италианския ренесанс.
— Всичко, което прави живота интересен.
— Те не се интересуват от живота, Ели. Само от смъртта.
— Мислиш ли, че е оставил компютъра си?
— Да се надяваме.
— Само дано не е счупил харддиска.
Замълчаха. Още една кола мина по улицата, с друг южноамериканец зад волана. И Америка си имаше своите гета, помисли си Габриел.
— Как ще процедираш? — попита Лавон.
— Ще почукам на вратата и ще се самопоканя на чаша чай.
— Но без грубости.
— Без — обеща Габриел. — Само с усмивка.