— Винаги така казваш.
— И какво?
— Остава и да изпълняваш.
Габриел взе едната пушка AR-15 и провери дали е правилно заредена.
— Предната или задната врата? — попита Лавон.
— Никога не влизам през задната.
— Ами ако имат куче?
— Лоши мотивационни мисли, Ели.
— Какво искаш да направя?
— Стой в колата.
Без да каже и дума повече, Габриел слезе и пресече бързо улицата с пушка в ръка. Михаил пристъпваше до него. Странно, помисли си Лавон, докато го гледаше, но след всичките тези години той все още се движеше като момче на двайсет и две, което е било израелски ангел на отмъщението след Мюнхен. Прескочи телената ограда с едно движение и след това пое към предната врата на семейство Ел Бана. Чу се остър звук от строшена дъска, последван от женски писък, който внезапно бе заглушен. След това вратата се прихлопна и светлината в къщата угасна.
Лавон седна зад волана и огледа тихата улица. Нямало да има грубости. Само обещания.
71.
Хюм, Вирджиния
Тялото на Натали сякаш се вкамени от страх. Тя стисна здраво детонатора, за да не се изплъзне от дланта ѝ. За миг си представи как потъва като монета към дъното на кладенец. Наум си преговори детайлите от измислената си биография. Тя беше Лейла от Сумайрия, Лейла, която обичаше Зиад. На протест на Площада на републиката бе казала на млад йорданец на име Набил, че иска да накаже Запада заради подкрепата му за Израел. Набил бе дал името ѝ на Джалал Насер и Джалал го бе предал на Саладин. Истории като нейната бяха съвсем обичайни в глобалното джихадистко движение. Но това беше само история и Саладин някак си бе разбрал.
Но откога знаеше? От самото начало? Не, помисли си Натали, не беше възможно. Лейтенантите му никога нямаше да ѝ позволят да влезе в една стая с него, ако имаха подозрения за лоялността ѝ. Нито щяха да оставят съдбата му в нейните ръце. А те ѝ бяха поверили живота на командира си и за неин срам, тя го бе запазила. И сега стоеше пред него с бомба, прикрепена към тялото ѝ, и детонатор в дясната ръка. Ние не провеждаме самоубийствени мисии, бе ѝ казал Габриел, преди да я изпрати в халифата. Ние не сме като тях. Тя сложи палеца си върху бутона и го натисна леко, за да пробва съпротивлението му. Саладин я наблюдаваше, усмихнат.
— Много си смела, Маймонид — каза ѝ на арабски. — Но пък аз винаги съм го знаел.
Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си. Уплашена, че ще извади оръжие, Натали притисна по-силно бутона. Но не беше оръжие, а телефон. Потропа с пръсти няколко пъти върху екрана и устройството издаде остър съскащ звук. След няколко секунди Натали осъзна, че това е звук на течаща вода в мивка. Първият глас, който чу, бе нейният собствен.
— Знаеш ли коя е онази жена?
— Как е влязла в страната?
— С фалшив паспорт.
— Откъде е влязла?
— Ню Йорк.
— „Кенеди“ или Нюарк?
— Не знам.
— Как е стигнала до Вашингтон?
— С влак.
— На чие име е паспортът?
— Асма Думаз.
— Дадоха ли ти цел?
— Не. Но на нея са ѝ дали. Самоубийствен атентат.
— Знаеш ли целта ѝ?
— Не.
— Срещала ли си се с други членове на атакуващата клетка?
— Не.
— Къде е телефонът ти?
— Тя ми го взе. Не се опитвайте да ми пращате никакви съобщения.
— Изчезвай.
Саладин потупа екрана и спря записа. След това се взря в Натали за няколко непоносими секунди. В изражението му нямаше упрек или гняв. Това бе поглед на професионалист.
— За кого работиш? — попита той накрая, като пак се обърна към нея на арабски.
— Работя за теб. — Не знаеше от кой резервоар с безсмислен кураж успя да извади този отговор, но думите ѝ се сториха забавни на Саладин.
— Много си смела, Маймонид — повтори отново той. — Толкова, че чак си вредиш.
Чак сега тя забеляза, че в стаята имаше телевизор. Беше пуснат на Си Ен Ен. Триста гости във вечерни рокли и смокинги бягаха от Източната зала на Белия дом, ескортирани от тайните служби.
— Незабравима нощ, не мислиш ли? Всички атентати бяха успешни, с изключение на един. Целта бе френски ресторант, в който е известно, че се хранят много видни хора от Вашингтон. По някаква причина изпълнителката решила да не изпълни поставената задача. Вместо това се качила в кола, шофирана от жена, за която мислела, че е агент на ФБР.