Той спря, за да даде възможност на Натали да отговори, но тя мълчеше.
— Предателството ѝ не представлява заплаха за операцията — продължи той. — Всъщност то се оказа доста полезно, защото ни позволи да отклоним вниманието на американците по време на критичните последни дни. Ендшпил — добави той зловещо. — Ти и Сафия бяхте финт, заблуда. Аз съм воин на Аллах, но и голям почитател на Уинстън Чърчил. А точно Чърчил казва, че по време на война истината е толкова безценна, че винаги трябва да се охранява от лъжи.
Мъжът изрече всичко това към телевизионния екран. Сега пак се обърна към Натали.
— Но има един въпрос, на който така и не успяхме да си отговорим задоволително — продължи той. — За кого точно работиш? Абу Ахмед предположи, че си американка, но на мен това не ми приличаше на американска операция. Честно казано, допуснах, че си британка, защото, както всички знаем, британските агенти са най-добри. Ала и това не излезе истина. Не работиш нито за американците, нито за британците. А за някого другиго. И тази вечер най-накрая ще ми кажеш неговото име.
Той пак потупа по екрана на мобилния си телефон и Натали отново чу звук като от течаща вода в мивка. Но не беше вода, а шум на кола, бягаща от хаоса във Вашингтон. Този път единственият глас, който чу, беше нейният. Говореше на иврит и звучеше упоена.
— Габриел… Моля те, помогни ми… Не искам да умра…
Саладин спря телефона и го пъхна във вътрешния джоб на великолепното си сако. Случаят е приключен, помисли си Натали. Все още в изражението му нямаше гняв, само съжаление.
— Постъпи като глупачка, като дойде в халифата.
— Не — каза Натали, — постъпих като глупачка, когато ти спасих живота.
— И защо го направи?
— Защото щеше да умреш, ако не бях се появила.
— А сега — каза Саладин — ти ще умреш. Въпросът е дали ще загинеш сама, или ще задействаш детонатора и ще ме отнесеш със себе си. Обзалагам се, че нямаш нито куража, нито вярата да натиснеш бутона. Само ние, мюсюлманите, имаме такава вяра. Ние сме готови да умрем за нашата религия, но не и вие, евреите. Вие вярвате в живота, а ние вярваме в смъртта. А във всяка битка печелят тези, които са готови да умрат. — Той замълча за кратко, след това добави: — Хайде, Маймонид, изкарай ме лъжец. Докажи, че греша. Натисни бутона.
Натали вдигна детонатора пред лицето си и се взря право в тъмните очи на Саладин. Бутонът поддаде на лекото увеличение на натиска.
— Не помниш ли обучението си в Палмира? Нарочно използваме твърди спусъци, за да избегнем инцидентите. Трябва да натиснеш по-силно.
И тя го направи. Чу се кликване и след това тишина. Саладин се усмихна.
— Очевидно — каза той — има засечка.
72.
Арлингтън, Вирджиния
Амина ел Бана беше законна жителка на Съединените щати повече от пет години, но английският ѝ бе ограничен. Заради това Габриел я разпита на арабски, който тя също владееше ограничено. Разговаря с нея на малката кухненска маса, докато Михаил стоеше на вратата, и то без да повишава глас, за да не събуди спящото дете горе. Той не се представи за американец, защото подобни преструвки бяха невъзможни. Амина ел Бана беше египтянка от делтата на Нил и много добре знаеше, че е израелец, и съответно се боеше от него. Габриел не направи нищо, за да я успокои. Страхът бе козът му и единственото предимство в този момент, когато техен агент бе в ръцете на най-бруталната терористична групировка, която светът някога бе виждал.
Той обясни на Амина ел Бана фактите така, както ги познаваше. Съпругът ѝ бе член на терористична клетка на ИДИЛ, която току-що бе съсипала Вашингтон. Той не беше обикновен помагач, а сред главните изпълнители. Беше планирал всичко, като търпеливо е местил парчетата от пъзела, за да укрие клетката. Най-вероятно Амина ще бъде обвинена в съучастничество и ще прекара остатъка от живота си в затвора. Освен ако, разбира се, не съдейства.
— Как мога да ви помогна? Не знам нищо.
— Знаеше ли, че Касам е собственик на транспортна фирма?
— Касам да има транспортна фирма? — Тя поклати глава невярващо. — Касам работи с компютри.
— Кога го видя за последен път?
— Вчера сутринта.
— Къде е той?
— И представа нямам.
— Опита ли да му се обадиш?
— Разбира се.
— И какво стана?
— Телефонът му ме препраща директно на гласова поща.
— Защо не се обади в полицията?
Тя не даде отговор. Габриел обаче не се нуждаеше от него. Тя не се бе обадила в полицията, помисли си той, защото съпругът ѝ бе терорист от ИДИЛ.