— Той организира ли заминаването на теб и на детето за Сирия?
Амина се поколеба, след това отговори:
— Казах му, че няма да отида.
— Мъдро решение. Компютрите още ли са тук?
Тя кимна.
— Къде?
Жената погледна към тавана.
— Колко са?
— Два. Но са заключени и нямам паролата.
— Разбира се, че я имаш. Всяка съпруга знае паролата на мъжа си — дори той да не е терорист от ИДИЛ.
Тя не каза нищо.
— Каква е паролата?
— Шахадата21.
— С английски или с арабски букви?
— Английски.
— С разстояния между думите или без?
— Без.
— Да вървим.
Жената ги поведе по тясното стълбище, вървеше тихо, за да не събуди детето. Отвори вратата на кабинета на Касам ел Бана. Гледката вътре беше кошмарът на антитерориста. Габриел седна пред един от компютрите, събуди го с леко движение на мишката и постави внимателно пръсти върху клавиатурата. Написа НЯМАДРУГБОГОСВЕНАЛЛАХ и натисна „ентър“.
— Мамка му — каза той тихо.
Харддискът бе почистен напълно.
Касам беше много добър, но десетимата хакери от „Минян“ бяха по-добри. Само минути след като Габриел им прати съдържанието, те откриха дигиталните следи от папката с документи на Касам. В папката имаше друга, заключена и криптирана, пълна с документи, свързани с транспортна фирма „Доминиън“ в Александрия. А сред тях — едногодишен договор за наем на малък имот до град Хюм.
— Не е далеч от онази стара тайна квартира на ЦРУ в Плейнс — обясни Узи Навот по телефона. — На час път от сегашното ви местонахождение, а може би и повече. Ако отидеш чак дотам и нея я няма…
Габриел затвори и набра Ейдриън Картър в Лангли.
— Трябва ми самолет със способност да чете топлинни следи, който да мине над къщичка до Хюм в окръг Фокиър. И не се опитвай да ми обясняваш, че нямаш.
— Аз нямам, но ФБР имат.
— Могат ли да ни го дадат?
— Ще попитам.
Можеха. Всъщност ФБР вече бяха пратили един самолет над „Либърти Кросинг“ — „Чесна 182Т Скайлайн“, собственост на подставената компания на Бюрото „ЛСТ Рисърч“ от Рестън, Вирджиния. На едномоторната машина ѝ трябваха десет минути, за да стигне до окръг Фокиър и да открие малката къщичка с форма на буквата А в долината на север от шосето за Хюм. Вътре имаше топлинни отпечатъци от седем души. Единият от тях, най-малкият, изглеждаше неподвижен. Пред къщата бяха паркирани три коли. Всичките бяха карани наскоро.
— Има ли други топлинни отпечатъци в долината? — попита Габриел.
— Само диви животни — обясни Картър.
— Какви?
— Няколко елена и две мечки.
— Идеално — каза Габриел.
— Къде си сега?
Габриел му обясни. Караха на запад по I-66. Току-що бяха подминали I-495.
— Къде са най-близките спецчасти на ФБР или екипите за спасяване на заложници? — попита той.
— Всички налични екипи са пратени във Вашингтон, за да се занимават с атентатите.
— Колко дълго можем да държим чесната във въздуха?
— Немного. Бюрото си я иска обратно.
— Кажи им да минат още веднъж. Но не прекалено ниско. Мъжете в къщата познават звука от самолет за наблюдение.
Габриел прекъсна връзката и се загледа в картините от американските предградия, които минаваха покрай прозореца му. В главата му обаче имаше само цифри, а те не изглеждаха добре: седем топлинни отпечатъка; две бойни пушки AR-15; един ветеран от най-елитните спецчасти на израелската отбрана; един бивш екзекутор, който скоро щеше да стане шеф на израелското разузнаване; един специалист по наблюдение, който никога не си бе падал по грубостите; две мечки… Той сведе поглед към мобилния си телефон. Разстояние до целта: седемдесет и пет километра. Време до целта: час и седем минути.
— По-бързо, Михаил. Трябва да караш по-бързо.
73.
Хюм, Вирджиния
Тя щеше да бъде изправена на съд, но това не се налагаше, защото с натискането на бутона на детонатора бе признала вината си. Оставаше само да направи самопризнания, които щяха да бъдат записани и разпространени на многобройните пропагандни платформи на ИДИЛ, както и екзекуцията, която щеше да бъде обезглавяване. Всичко можеше да свърши много бързо, ако не беше Саладин. Краткото забавяне обаче по никакъв начин не бе акт на милост. Саладин още си беше шпионин по душа. А шпионинът най-много копнее не за кръв, а за информация.
Успехът на атентатите във Вашингтон и предстоящата неизбежна гибел на Натали развързаха езика му. Той призна, че наистина е служил в иракското разузнаване по времето на Садам Хюсеин. Твърдеше, че основното му задължение е било да осигурява материална и логистична подкрепа на палестинските терористични групи, особено на онези, които напълно отричаха правото на съществуване на еврейска държава в Близкия изток. По време на Втората интифада той се грижел за плащането на солидни обезщетения на семействата на палестинските атентатори самоубийци. Абу Нидал, хвалеше се той, бил най-добрият му приятел. И всъщност точно Абу Нидал, най-злият от всички така наречени терористи отрицатели, бил дал кодовото име на Саладин.
21
В исляма — символ верую, свидетелство за единството на Аллах и приемането на Мохамед за негов пророк. Може да означава и мъченическа смърт в името на вярата. — Б.пр.