— Имай малко вяра — каза му Габриел.
— Не — отвърна Коен. — Нямам толкова талант.
Коен, също както и останалите от екипа, бе чул историите за пропуснатия краен срок, за неплатените възнаграждения, за закъснялото откриване на църквата. Бързината на охлюв, с която Габриел работеше, беше легендарна, почти колкото подвизите му на тихия фронт из Европа и Близкия изток. Но скоро откриха, че мудността му е нарочна, а не инстинктивна. Една вечер, докато оправяше със замах повреденото лице на свети Франциск, той обясни на Коен, че изкуството на реставрацията е като правенето на любов. Най-добре било всичко да се върши бавно и с педантично внимание към всеки детайл, с периодични прекъсвания за почивка и освежаване. Но ако творецът и неговият обект се познават добре, реставрацията може да се прави с необичайна бързина, постигайки общо взето същия резултат.
— С Караваджо сте стари приятели, така ли? — попита Коен.
— Сътрудничили сме си в миналото.
— Значи, слуховете са верни?
Габриел рисуваше с дясната си ръка. Премести четката в лявата и продължи да работи със същата сръчност.
— Какви слухове? — попита той след малко.
— Говори се, че ти си реставрирал „Полагането на Христос в гроба“ по поръчка на Ватиканските музеи преди няколко години.
— Не бива никога да даваш ухо на слухове, Ефраим, особено когато те се отнасят за мен.
— Нито на новините — допълни мрачно Коен.
Работното му време бе хаотично и непредсказуемо. Можеше да мине и цял ден без следа от него. А след това Коен идваше в музея и виждаше, че голяма част от платното е била чудодейно реставрирана. Със сигурност си имаше таен асистент, мислеше си той. Или самият Караваджо се вмъкваше в музея нощем с меч в едната ръка и четка в другата, за да му помага в работата. След една нощна сесия — толкова продуктивна, че след нея Девата се бе върнала към първоначалния си блясък — Коен наистина провери записите от охранителните камери. Откри, че Габриел бе влязъл в лабораторията в десет и половина вечерта и си бе тръгнал в седем и половина на следващата сутрин. Дори и бодигардът с кафявите очи не беше с него. И докато гледаше как призрачната фигура се движеше с един кадър в секунда из полуосветената зала, Коен си помисли: „А може би е истина, той все пак е архангел“.
Когато идваше в нормалните работни часове, винаги звучеше музика. „Бохеми“ му беше особено любима. И наистина, пускаше я толкова често, че Коен, който не говореше и дума италиански, можеше да изпее Che gelida manina6 наизуст. Влезеше ли веднъж Габриел в пещерата си зад завесата, не излизаше, докато не свърши работа. Нямаше разходки сред скулптурите в градината на музея, за да прочисти мислите си, нито отскачаше често до служебната столова за доза кофеин. Чуваше се само музика и тихото тупане на четката, а от време на време по някое щракване с фотоапарата „Никон“, с което документираше неумолимия си прогрес. Преди да си тръгне от лабораторията, почистваше четките и палитрата и подреждаше масичката на колелца — и то изрядно, за да може да забележи, ако някой му е пипал нещата в негово отсъствие. След това музиката спираше, халогенните лампи угасваха и след сърдечно кимване към другите, поемаше навън.
В началото на април, когато зимните дъждове бяха само спомен, а дните бяха станали топли и слънчеви, той вече с всички сили препускаше към финалната права, която единствен виждаше. Оставаше само крилатият ангел на Бога, момче с кожа като от слонова кост, което се носеше в горната част на композицията. Странен избор да го остави за накрая, мислеше си Коен, тъй като ангелчето бе пострадало сериозно. По крайниците му имаше много излющвания на боята, бялата му дреха бе съсипана. Само дясната му ръка, която сочеше към небето, беше непокътната. Габриел реставрира ангела след серия от маратонски сеанси. Те бяха забележителни с тишината си — освен че не звучеше музика, се случи и нещо друго, докато възстановяваше кестенявата коса на херувима: в Париж избухна мощна бомба. Той стоя дълго пред малкия телевизор в лабораторията, докато палитрата му бавно съхнеше, и гледаше как вадят трупове изпод развалините. А когато снимка на жена на име Хана Вайнберг се появи на екрана, мъжът трепна, сякаш нещо невидимо го удари. След това изражението му стана мрачно и зелените му очи заблестяха от гняв. Коен се изкушаваше да попита легендарния разузнавач дали бе познавал тази жена, но реши да премълчи. С него можеше да се говори за картини и за времето, но когато избухваха бомби, вероятно бе по-добре да се спазва дистанция.
6
Каква замръзнала малка ръка (итал.) — прочутата ария на Родолфо от първо действие на операта „Бохеми“ от Джакомо Пучини. — Б.пр.