В деня, в който Узи Навот отпътува за Париж, Габриел пристигна в лабораторията преди изгрев-слънце и остана в малката си пещера дълго след като музеят бе затворил. Ефраим Коен си намери причина да постои до късно, тъй като усещаше, че краят е близо, и искаше да е там, за да го види с очите си. Малко след осем вечерта долови познатия звук от оставянето на четките номер 7 на „Уинсър и Нютън“ върху алуминиевия плот на подвижната масичка. Коен надникна незабелязано през малката пролука в завесата и го видя да стои пред платното, беше подпрял с ръка брадичката си, главата му бе леко килната настрани. Остана в тази поза, застинал като фигурите на картината, докато бодигардът с кафявите очи нахлу в лабораторията и му пъхна припряно телефон в ръката. Той го вдигна неохотно към ухото си, послуша мълчаливо и измърмори нещо, което Коен не успя съвсем да разбере. След миг и двамата с бодигарда тръгнаха.
Като остана сам, Ефраим Коен се вмъкна зад завесата, застана пред платното и едва успя да си поеме дъх. Най-накрая взе четката от масичката на колела и я пъхна в джоба на престилката си. Не е честно, помисли си, докато гасеше халогенните лампи. Може би той все пак беше архангел.
6.
Маале Хахамиша, Израел
Старият кибуц Маале Хахамиша се намираше на стратегически хълм в скалистите западни подстъпи на Йерусалим, недалеч от арабското градче Абу Гош. Основан по време на Арабското въстание от 1936–39 г., той беше едно от петдесет и седемте поселища тип „стена и кула“. Бяха издигнати набързо в завладяната от британците Палестина в отчаян опит да се подсигури ционисткото начинание и в крайна сметка да се възстанови древното царство Израел. Името на това поселище идваше от една история за отмъщение. В превод от иврит Ma’ale Hahamisha означаваше „Възходът на петимата“. Това бе несъвсем деликатно напомняне, че арабски терорист от близко село бе загинал от ръцете на петима евреи от кибуца.
Въпреки бруталните обстоятелства около своето раждане, кибуцът бе станал проспериращ благодарение на карфиола, прасковите и чаровния си планински хотел. Ари Шамрон, някогашен шеф на Службата в два мандата и сив кардинал на израелското разузнаване, често използваше този хотел за срещи, когато те не можеха да се проведат на булевард „Цар Саул“ или в таен апартамент. Една такава среща се състоя във великолепен септемврийски следобед през 1972 г. Тогава гостът, пристигнал без особено желание, беше обещаващият млад художник Габриел Алон. Шамрон го беше измъкнал от Академията по изобразително изкуство и дизайн „Бецалел“. Палестинската терористична група „Черният септември“ току-що бе убила единайсет израелски спортисти и треньори на Олимпийските игри в Мюнхен и Шамрон искаше отмъщение. А Габриел, чийто майчин език бе немският и който бе живял в Европа, беше най-подходящ за това дело. С непокорството на младостта Габриел му каза да си търси някой друг, ала Шамрон го принуди да се подчини на волята му. И го направи не за последен път…
Кодовото име на операцията „Божи гняв“ беше избрано от Шамрон, за да придаде на начинанието окраска на свръхестествено възмездие. Три години Габриел и малък екип оперативни работници дебнаха плячката си из цяла Западна Европа и Близкия изток, убиваха през нощта и посред бял ден, живяха в страх, че във всеки миг могат да бъдат арестувани от местните власти и обвинени в убийство. Общо дванайсет членове на „Черният септември“ загинаха от техните ръце. Габриел лично уби шестима терористи със своя 22-калибров пистолет „Берета“. Винаги когато бе възможно, прострелваше жертвите си единайсет пъти. Слепоочията му побеляха от напрежението и изтощението. Шамрон наричаше белите му коси „петна от пепел по принца на огъня“.
Габриел възнамеряваше да се върне към кариерата си на художник, но всеки път, когато заставаше пред платно, виждаше само лицата на мъжете, които беше застрелял. И с благословията на Шамрон замина за Венеция да учи реставрация под самоличността на италианец емигрант на име Марио Делвекио. Когато чиракуването му приключи, се върна в Службата и пак попадна в очакващите го прегръдки на Ари Шамрон. Под прикритието на талантлив, но мълчалив реставратор, живеещ в Европа, той елиминира някои от най-опасните врагове на Израел — включително Абу Джихад, талантливата дясна ръка на Ясер Арафат. Застреля го пред съпругата и децата му в Тунис. Арафат отвърна на удара, като нареди на терорист да сложи бомба под колата на Габриел във Виена. Експлозията уби малкия му син Даниел и тежко рани Леа, първата му съпруга. В момента тя живееше в психиатрична клиника от другата страна на хребета срещу Маале Хахамиша, заключена в затвор от спомени и с обезобразено от огъня тяло. Болницата се намираше в старото арабско село Деир Ясин, където еврейските бойци от паравоенните групи „Лехи“ и „Иргун“ бяха избили над хиляда палестинци в нощта на 9 април 1948 г. Иронията бе жестока — съсипаната жена на израелския ангел на отмъщението трябваше да живее сред призраците на Деир Ясин. Ала такъв бе животът на два пъти Обетованата земя… От миналото не можеше да се избяга. Арабите и евреите бяха свързани от омраза, кръв и жертви. И за наказание бяха принудени да живеят като враждуващи съседи цяла вечност.