— Ами картината?
— Била си е на обичайното място. Сега, като се замисля, екипът трябваше да я вземе.
— Защо?
— Както без съмнение си спомняш, нашата Хана така и не се омъжи. Няма братя и сестри. Завещанието ѝ за картината е напълно категорично. За нещастие, френското разузнаване е стигнало до адвоката ѝ, преди той да успее да се свърже с нас.
— За какво говориш, Узи?
— По всичко личи, че Хана е имала доверие само на един човек на този свят да се грижи за безценното платно на Ван Гог.
— На кого?
— На теб, разбира се. Но има един проблем — въздъхна Навот. — Французите са взели картината ѝ за заложник. И искат много голям откуп.
— Колко?
— Французите не искат пари, Габриел. Искат теб.
7.
Маале Хахамиша, Израел
Навот постави снимка на масата, на която се виждаше улица в Бейрут, посипана с древни отломки от галерия за антики.
— Предполагам, че си видял това.
Габриел бавно кимна. Беше прочел за смъртта на Кловис Мансур във вестниците. На фона на събитията в Париж, бомбата в Бейрут получи съвсем незначително внимание. Нито една медия не се опита да свърже двете случки, нито предположи, че Кловис Мансур е бил на заплата към някое чуждо разузнаване. А в интерес на истината той получаваше пари от поне четири служби: ЦРУ, МИ6, йорданската Главна разузнавателна дирекция и Службата. Габриел знаеше това: докато го подготвяха да поеме шефския пост, бе изчел доклади за всички настоящи операции и сътрудници.
— Кловис бе един от най-добрите ни източници на информация в Бейрут — обясни Навот. — Особено когато ставаше въпрос за дела, свързани с пари. Напоследък следеше намесата на ИДИЛ в незаконната търговия с антики, затова поиска спешна среща в деня след избухването на бомбата в Париж.
— Кого изпрати?
Навот отговори и събеседникът му го погледна озадачено:
— И откога Михаил се занимава с агенти?
Навот сложи още една снимка на масата. Тя бе направена от поставена нависоко охранителна камера и беше със средно качество. На нея се виждаха двама мъже, седнали край малка кръгла маса. Единият беше Кловис Мансур. Както винаги, той бе безупречно облечен, но мъжът срещу него изглеждаше така, сякаш за случая бе взел дрешките си назаем. В центъра на масата върху нещо, което приличаше на ивица шаяк, стърчеше глава в реални размери, очите ѝ се взираха безизразно в празното пространство. Габриел разпозна, че антиката е с римски произход. Предположи, че зле облеченият мъж разполагаше с още части от статуята, може би с цялата. Идеално запазената глава бе просто неговата първа карта в играта.
— Няма дата и час — отбеляза той.
— Правена е на двайсет и втори ноември в четири и петнайсет следобед — поясни Навот.
— Кой е човекът с римската антика?
— Визитката му го идентифицира като Ияд ал Хамза.
— Ливанец ли е?
— Сириец — отвърна Навот. — Очевидно е пристигнал в града с цял камион антики за продан: гръцки, римски, персийски… Всички са с високо качество, по много от тях има издайнически следи от скорошни разкопки. Едно от местата, на които се е опитал да пробута стоката си, е била галерия „Мансур“. Кловис показал интерес към няколко антики, но след като направил дискретни проучвания, решил да се откаже.
— Защо?
— Защото се говорело, че господинът от Сирия продавал ограбени статуи, за да събира пари за „Ислямска държава“. Явно средствата са били за основния фонд на ИДИЛ. Сирийският посредник работел от името на високопоставен лидер на групировката, който изграждал терористична мрежа, способна да напада цели на Запад.
— Този лидер има ли си име?
— Наричат го Саладин.
Габриел вдигна очи от фотографията.
— Колко грандоманско.
— Напълно съм съгласен.
— Предполагам, че Кловис не е успял да научи истинското му име, нали?
— Нямахме толкова късмет.
— Откъде е?
— Висшите командири на ИДИЛ до един са иракчани. Те гледат на сирийците като на работни мулета.
Габриел отново сведе поглед към снимката.
— Защо Кловис не ни е уведомил за това по-рано?
— Изглежда, му е изскочило от ума.
— Или пък може би лъже.
— Кловис Мансур да лъже? Как въобще можа да ти хрумне подобно нещо?
— Той е ливански търговец на антики.
— А каква е твоята хипотеза? — попита Навот.
— Имам чувството, че Кловис е изкарал много пари от продажбата на онези антики. И когато е избухнала бомбата в сърцето на Париж, е решил, че ще е разумно да се подсигури. Затова е дошъл при нас със скалъпената историйка за това как е прекалено добродетелен, за да търгува с такива като ИДИЛ.