— Само че тази историйка — вметна Навот — му струваше живота.
— Откъде знаеш?
— Убиха и Сами Хадад. Ще ти спестя снимката.
— Защо само Кловис и Сами? Защо не и Михаил?
— Не знам. И аз се питам същото… Просто съм доволен, че поне не затриха и него. Това щеше да ми провали прощалното парти.
Габриел върна снимката.
— Колко информация даде на французите?
— Достатъчно, за да им стане ясно, че заговорът срещу Центъра „Вайнберг“ е възникнал в халифата. Те не бяха изненадани. Всъщност вече много добре знаеха за сирийската връзка. И двамата нападатели пътували дотам миналата година. Едната е французойка от алжирски произход. А съучастникът ѝ е белгиец от квартала Моленбек в Брюксел.
— От Белгия ли? Колко изненадващо! — възкликна подигравателно Габриел.
Хиляди мюсюлмани от Франция, Великобритания и Германия бяха отпътували за Сирия, за да се бият на страната на ИДИЛ, но мъничката Белгия си бе спечелила спорната слава на най-голям доставчик на човешка сила за ислямския халифат на глава от населението.
— И къде са те сега? — попита Габриел.
— След няколко минути френският министър на вътрешните работи ще обяви, че са се върнали в Сирия.
— Как са стигнали дотам?
— С „Ер Франс“ до Истанбул с фалшиви паспорти.
— Ама разбира се! — Настъпи тишина. Накрая Габриел попита: — Какво общо има това с мен, Узи?
— Французите са загрижени, че ИДИЛ са успели да създадат сложна мрежа на френска земя.
— А така ли е?
— Освен това французите са загрижени — продължи Навот, пренебрегвайки въпроса му, — че тази мрежа има намерение да удари отново. И то скоро. Очевидно бързат да я разплетат преди следващата атака. И искат ти да им помогнеш да направят това.
— Защо аз?
— Изглежда, че имаш обожател във френските служби за сигурност. Казва се Пол Русо. Ръководи малка оперативна единица, наречена група „Алфа“. И настоява да отидеш в Париж утре сутринта на среща.
— А ако не го направя?
— Тогава картината никога няма да напусне френската територия.
— Утре трябва да се видя с министър-председателя. Той ще съобщи на света, че не съм бил убит от бомба на Бромптън Роуд. Ще съобщи, че съм новият шеф на Службата.
— Да — отрони мрачно Навот. — Знам.
— Може би ти трябва да работиш с французите.
— Предложих им го.
— И какво?
— Искат точно теб. — Навот замълча, след това добави: — Историята на моя живот.
Габриел се опита да потисне усмивката си и не успя.
— Това има и добра страна — продължи Навот. — Министър-председателят смята, че съвместната операция с французите ще помогне за възстановяване на отношенията ни със страна, която някога е била ценен и доверен съюзник.
— Дипломация чрез специални операции?
— Може и така да се каже.
— Е — кимна Габриел, — изглежда, двамата с премиера сте измислили всичко.
— Идеята е на Пол Русо, не наша.
— Нима, Узи?
— Какво намекваш? Подозираш ме, че съм изфабрикувал всичко, за да задържа работата си още малко?
— А така ли е?
Навот размаха ръка, сякаш за да отпъди лоша миризма.
— Приеми операцията, Габриел — заради Хана Вайнберг, ако не за друго. Влез в мрежата. Открий кой в действителност е Саладин и откъде действа. След това го обезвреди, преди да избухне друга бомба.
Габриел погледна на север, към далечния черен силует на планината, която разделяше Израел от това, което бе останало от Сирия.
— Ти дори не знаеш дали той наистина съществува, Узи. Засега е само слух.
— Някой е планирал атаката и е наредил пъзела под носа на френските служби за сигурност. И това не са двайсет и девет годишна жена от парижките предградия и приятелят ѝ от Брюксел. И не е слух.
Телефонът на Навот светна като драсната клечка кибрит в мрака. Той го вдигна за кратко към ухото си и го подаде на Габриел.
— Кой е?
— Министър-председателят.
— Какво иска?
— Отговор.
Габриел се взря за миг в телефона.
— Кажи му, че ще трябва да поговоря с най-влиятелния човек в държавата Израел. И че ще му се обадя утре рано сутринта.
Навот предаде съобщението и затвори.
— Какво каза той?
Узи се усмихна.
— Късмет.
8.
Улица „Наркис“, Йерусалим
Ревът на джипа на Габриел наруши дълбоката тишина на улица „Наркис“. Той слезе от задната седалка, мина през металната порта и пое по градинската алея към входа на жилищната кооперация от йерусалимски варовик. На третия етаж намери вратата към апартамента си леко открехната. Отвори я бавно и тихо и в полумрака видя Киара седнала в единия край на белия диван да кърми. Детето бе увито в одеялце. Чак когато се приближи, Габриел разбра, че това е Рафаел. Момченцето бе наследило лицето на баща си и на своя полубрат, когото никога нямаше да познава. Габриел си поигра с пухкавата тъмна косичка и след това се наведе да целуне топлите устни на Киара.