— Ако го събудиш — прошепна тя, — ще те убия.
Той се усмихна, свали велурените си мокасини и тръгна по коридора по чорапи към детската стая. Двете легълца бяха поставени до стена с нарисувани облаци. Те бяха направени от Киара и после довършени от Габриел след връщането му в Израел от операция, която се предполагаше, че ще му бъде последната. Мъжът застана до преградата на едното легло и се загледа в спящото момиченце. Не се осмеляваше да я докосне. Рафаел вече спеше по цяла нощ, но Ирене беше нощна птица, която се бе научила как да изнудва родителите си да я вземат в леглото си. Беше по-мъничка и стройна от едрия си брат, но много по-инатлива и решителна. Габриел смяташе, че има качествата на идеалния шпионин, макар че никога нямаше да ѝ позволи да поеме по неговия път. Лекарка, поетеса, художничка — всичко друго, но не и шпионин. Той нямаше да има наследник в службите, нямаше да основава професионален род. Династията на Алон щеше да свърши с неговата смърт.
Габриел погледна нагоре към мястото, където бе нарисувал лицето на Даниел сред облаците, но тъмнината правеше образа невидим. Излезе от детската стая, затвори вратата безшумно и отиде в кухнята. Ароматът на месо, задушаващо се в червено вино и ароматни подправки, се носеше изкусително във въздуха. Надникна във фурната и видя покрита оранжева касерола на решетката. До печката, подредени като за снимка в готварска книга, стояха съставките за прочутото ризото на Киара: ориз „Арборио“, настъргано сирене, масло, бяло вино и голяма мерителна кана с домашен пилешки бульон. Имаше и бутилка галилейска сира, все още неотворена. Габриел извади корковата тапа от гърлото, наля си и се върна във всекидневната.
Тихо се настани на фотьойла срещу Киара. И не за пръв път си помисли, че малкият апартамент в стария квартал Нахлаот беше прекалено тесен за четиричленно семейство, а и прекалено далече от булевард „Цар Саул“. По-хубаво бе да притежават къща в изисканите предградия по крайбрежието или по-голям апартамент в някой от лъскавите нови небостъргачи, които сякаш бяха изникнали за една нощ в крайморската част на Тел Авив. Но много отдавна Йерусалим, разкъсаният Божи град, го бе омагьосал. Той обичаше цвета на варовика и миризмата на бор, студения вятър и дъждовете през зимата. Обичаше църквите, поклонниците и харедим, които му крещяха, защото караше кола по време на шабат. Обичаше дори арабите в Стария град, които го поглеждаха тревожно, докато минаваше покрай сергиите им на пазара, сякаш някак си знаеха, че точно той е унищожил толкова много от техните най-видни терористи. И въпреки че не беше от най-религиозните, с удоволствие се разхождаше из Еврейския квартал и стоеше пред иззиданата с огромни камъни Стена на плача. Никога вече нямаше да има граница в сърцето на Йерусалим и евреите никога повече нямаше да искат разрешение, за да посещават светите си места. Сега Стената беше част от Израел и щеше да остане така до деня, в който държавата престане да съществува. В този нестабилен край на Средиземноморието кралства и империи бяха идвали и си отивали като зимните дъждове. Един ден и Израел в сегашния си вид също щеше да изчезне. Но не и докато Габриел беше жив — и със сигурност не и докато бе началник на Службата.
Отпи от сирата със земен и парлив привкус и се загледа в Киара и Рафаел, сякаш те бяха фигурите в неговата лична картина, пресъздаваща Рождество. Детето бе пуснало гърдата на майка си и лежеше заситено в ръцете ѝ, като опиянено. Киара се взираше в него, дългата ѝ къдрава коса с кестеняви оттенъци се спускаше върху рамото ѝ, а продълговатият ѝ нос и брадичката ѝ се очертаваха в полумрака. Лицето на Киара беше красиво по начин, за който времето нямаше значение. В него Габриел виждаше следи от Арабския свят, Северна Африка и Испания, както и всички други места, по които предците ѝ са се скитали, преди да се озоват в старото еврейско гето на Венеция. Именно там преди десет години, в малък офис край широкия площад на гетото, Габриел я срещна за пръв път — красивата, своенравна и високообразована дъщеря на главния градски равин. Тогава той не знаеше, че тя също е агент на Службата. Разкри му се малко след това в Рим, след инцидент, в който бяха намесени оръжия и италианската полиция. Затворен само с нея в тайна квартира, отчаяно искаше да я докосне. Ала изчака, докато случаят се разреши и двамата отново се върнаха във Венеция. Там, в крайбрежна къща в квартал Канареджо, в специално приготвено легло с чисти чаршафи, телата им се опознаха. Беше като да правиш любов с жена, нарисувана от ръката на Веронезе.