Выбрать главу

— Ти имаш два избора, скъпи. Аз имам две деца.

Габриел остави вилицата си и се взря в очите на красивата си млада съпруга.

— Във всеки случай — каза той след помирително мълчание — отпускът ми по бащинство свърши. Сега трябва да поема задълженията си като шеф или да работя с французите.

— И така да се сдобиеш с картината на Ван Гог, която струва поне сто милиона долара.

— И това го има… — Габриел взе отново вилицата си.

— А защо е решила да я остави точно на теб?

— Защото знаеше, че никога няма да направя някоя глупост с платното.

— Като какво например?

— Да го продам.

Киара го погледна със съжаление.

— Дори не си го и помисляй — предупреди я той.

— Човек може поне да си помечтае, нали?

— Само за осо буко и ризото.

Габриел стана и отиде до плота за още една порция. След това сипа сос върху ориза и месото, докато чинията му започна да прелива. Киара замърмори неодобрително зад гърба му.

— Остана и за теб — каза той, сочейки касеролата.

— Все още имам да свалям пет килограма.

— Харесвам те каквато си.

— Думи на истински италиански съпруг.

— Не съм италианец.

— На какъв език ми говориш в момента?

— Храната говори вместо мен.

Габриел седна отново и се нахвърли върху телешкото. От монитора долетя кратък детски плач. Киара наостри бдително уши към устройството и се заслуша напрегнато, сякаш долавяше стъпки на крадец. След задоволителната тишина тя пак се отпусна.

— Значи, възнамеряваш да поемеш случая, така ли да разбирам?

— Склонен съм да го направя — отговори благоразумно Габриел.

Киара тъжно поклати глава.

— Какво толкова казах? — изгледа я той.

— Би направил всичко, за да избегнеш оглавяването на Службата, нали?

— Не всичко.

— Ръководенето на операция не е точно работа за един ден.

— Нито ръководенето на Службата.

— Но Службата е в Тел Авив, а операцията е в Париж.

— Париж е на четири часа със самолет.

— Четири и половина — поправи го тя.

— Освен това — продължи Габриел, — само защото операцията започва в Париж, не означава, че ще приключи там.

— А къде ще приключи?

Той наклони глава наляво.

— В апартамента на госпожа Либерман ли?

— Сирия.

— Бил ли си някога там?

— Само в Мадждал Шамс.

— Това не се брои.

Мадждал Шамс беше друзки град на Голанските възвишения. По северния му край имаше ограда с бодлива тел, а зад нея беше Сирия. „Джабхат ан Нусра“, поделение на Ал Кайда, контролираше територията по границата, а на два часа път с кола на североизток бяха ИДИЛ и халифатът. Габриел се чудеше как ли би се чувствал американският президент, ако ИДИЛ бяха на два часа от Индиана.

— Мислех си — въздъхна Киара, — че ще стоим настрани от сирийската гражданска война. Въобразявах си, че просто ще наблюдаваме и няма да правим нищо, докато враговете ни не се избият помежду си.

— Следващият шеф на Службата смята, че такава политика би била неразумна в дългосрочен план.

— Нима?

— Чувала ли си някога за човек на име Арнълд Тойнби?

— Имам магистърска степен по история. Тойнби е британски историк и икономист, един от гигантите на своето време.

— Та този Тойнби — продължи Габриел — е смятал, че в света има две важни точки, които влияят на събитията далеч отвъд своите граници. Едната е басейнът на реките Амударя и Сърдаря в съвременните Пакистан и Афганистан, или Аф-Пак, както нашите приятели американците обичат да казват.

— А другата?

Габриел пак посочи с глава наляво.

— Надявахме се проблемите на Сирия да си останат там, ала се боя, че надеждата не е приемлива стратегия. Особено когато става въпрос за националната сигурност. Докато стояхме със скръстени ръце, ИДИЛ създаде сложна терористична мрежа, способна да удари в сърцето на Запада. Вероятно тя се ръководи от човек, който се нарича Саладин. А може и да е някой друг… И в двата случая обаче смятам да съсипя тази мрежа, като се надявам това да стане, преди да ударят отново.

Киара понечи да отговори, но бе прекъсната от детски плач. Беше Ирене. Нейният рев на два тона му приличаше на звука от френска сирена в дъждовна парижка нощ. Той се надигна, но Киара вече бе скочила на крака.

— Довърши си вечерята — каза тя. — Чувала съм, че храната в Париж е ужасна.

След това Габриел долови гласа ѝ през монитора — редеше успокоителни думи на италиански, а детето вече не плачеше. Щом остана сам, той пусна пак телевизора. И довърши вечерята си, докато на четири часа и половина път със самолет на северозапад Париж гореше.