— Къде ви е табелата? — попита той на френски.
— Какво?
— Табелата. Онази, която държахте на летището. — Зелените му очи го пронизваха. — Вие трябва да сте Кристиан Бушар.
— А вие вероятно сте…
— Вероятно съм аз — прекъсна го той рязко. — И бях уверен, че няма да бъда следен.
— Не съм ви следил.
— Тогава какво правехте?
— Русо ме помоли да се погрижа за вашата безопасност.
— Вие сте тук да ме защитавате — това ли намеквате?
Бушар мълчеше.
— Позволете ми да изясня нещо от самото начало — каза легендарният шпионин. — Нямам нужда от защита.
Тръгнаха един до друг по тротоара, Бушар в официалния си костюм и шлифер, а Габриел в коженото си яке, потънал в тъга. Щом стигнаха до входа на жилищния блок на номер 24 и Бушар отвори външната врата, през нея сякаш нахлуха спомените на Габриел. Беше преди десет години, ранна вечер, от небето се сипеше дъждец като сълзи. Габриел бе дошъл в Париж, защото имаше нужда от картина на Ван Гог — искаше да я използва като примамка, за да вкара агент в антуража на Зизи ал Бакари. Беше чул от стар приятел в Лондон, ексцентричен търговец на произведения на изкуството на име Джулиан Ишърууд, че Хана Вайнберг притежава това платно. Представи ѝ се без предисловия на същото място, където сега стоеше Кристиан Бушар. Тя държеше чадър в една ръка, а с другата посягаше към ключалката.
„Съжалявам, че ще ви разочаровам — излъга го жената с възхитително хладнокръвие, — ала нямам картина на Ван Гог. Ако искате да видите произведения на Винсент, ви предлагам да отидете в музея „Д’Орсе“.“
Споменът се разми… Габриел последва Бушар през вътрешния двор към фоайето и нагоре по покритите с пътека стълби. На четвъртия етаж през мръсен прозорец се процеждаше металическа светлина, която осветяваше две достолепни махагонови врати. Те стояха една срещу друга като дебнещи се рицари, от двете страни на площадката с шарки на шахматна дъска. Вратата вдясно нямаше табелка с име. Бушар я отключи, отстъпи и направи знак на Габриел да влезе.
Той се спря в строгия вестибюл и го огледа, сякаш го виждаше за пръв път. Стаята бе декорирана точно така, както и в онази сутрин на Черния четвъртък: достолепни мебели с жакардови тапицерии, тежки кадифени завеси, позлатен часовник, който все още тиктакаше на полицата над камината, но бе изостанал с пет минути. И отново нахлуха спомените… Габриел видя Хана, седнала на дивана в малко старомодна вълнена пола и дебел пуловер. Тя току-що му бе подала бутилка сансер и го наблюдаваше изпитателно, докато той вадеше тапата. Взираше се в ръцете му, спомни си той, ръцете на отмъстителя.
„Много добре умея да пазя тайни — предупреди го тогава тя. — Кажете ми защо искате моя Ван Гог, мосю Алон. Може би ще успеем да се спазарим.“
Сега от съседната библиотека се носеше тихо шумолене на хартия — като от прелистване на страници. Габриел надникна вътре и видя неугледен човек, застанал пред полиците, в ръцете му имаше подвързана с кожа книга.
— Дюма — каза мъжът, без да вдига глава. — И то доста ценно издание.
Затвори томчето, върна го на рафта и започна да оглежда Габриел, все едно пред него стоеше рядка екзотична птица. Габриел му отвърна с непроницаем поглед. Очакваше някаква версия на Бушар, лъскаво надменно копеле, което пиеше вино на обяд и си тръгваше от работа в пет, за да прекара час с любовницата си, преди да се прибере у дома при жена си. А Пол Русо се оказа приятна изненада.
— За мен е удоволствие най-накрая да се запозная с вас — каза той. — Само че ми се щеше това да стане при други обстоятелства. Мадам Вайнберг ви беше приятелка, нали?
Габриел мълчеше.
— Нещо не е наред ли? — попита Русо.
— Ще ви кажа, след като видя картината на Ван Гог.
— А, да, картината… Тя е в стаята в дъното на коридора — кимна Русо. — Но предполагам, че вече знаете това.
Габриел си спомни, че тя държеше ключа в горното чекмедже на бюрото си. Очевидно Русо и неговите хора не го бяха намерили, защото ключалката бе счупена. Иначе стаята си бе същата, каквато Габриел я помнеше: същото легло с дантелен балдахин, същите играчки и плюшени животни. А над провансалския скрин висеше същата „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“ — маслени бои върху платно, от Винсент ван Гог. Габриел бе направил единствената реставрация на картината, скрит в една натруфена викторианска къща край Лондон, малко преди тайната ѝ продажба на Зизи ал Бакари. Сега си помисли, че работата му бе издържала проверката на времето. Картината бе идеална, с изключение на хоризонтална линия в долната част на изображението, която Габриел не бе направил и опит да поправи. Линията бе по вина на Винсент; той бе облегнал друго платно върху бедната Маргьорит, преди тя да е изсъхнала напълно. Зизи ал Бакари, като върл ценител и на джихадисткия терор, и на изобразителното изкуство, бе сметнал линията за доказателство за автентичността на картината — както и за автентичността на красивата млада американка, завършила история на изкуството в Харвард, която му я бе продала.