Имаше и неравности по пътя, но в основната си част преговорите протекоха по-гладко, отколкото и Габриел, и Русо бяха очаквали. Може би защото и двамата доста си приличаха: хора на изкуството, на културата и образованието, посветили живота си на защитата на своите сънародници от фанатиците, готови да пролеят невинна кръв заради идеология или религия. И двамата бяха загубили съпругите си — единият заради болест, другият заради тероризъм, — и двамата много бяха уважавани от колегите си във Вашингтон и Лондон. Русо не беше Габриел Алон, но водеше битка с терористите почти толкова дълго, колкото него, а на колана му висяха скалпове, които доказваха това.
— Има хора от френските политически среди — каза Габриел, — които биха искали да ме видят зад решетките заради предишните ми грехове.
— И аз така чувам.
— Ако ще работя тук без прикритие, ще трябва да поискам индулгенция, която ми дава пълен имунитет, сега и завинаги, амин.
— Ще видя какво мога да направя.
— А аз ще видя дали ще мога да намеря Саладин, преди да удари отново.
Русо се намръщи.
— Жалко, че не вие сте преговаряли за ядрената сделка с Иран.
— Така е — съгласи се Габриел.
Наближаваше четири следобед. Русо се изправи, прозя се уморено, разпери широко ръце и предложи да се разходят.
— Препоръчват ми повече движение — каза той. — Изглежда, съм прекалено дебел и трябва да поотслабна.
Те се изнизаха през вратата на кооперацията на Хана Вайнберг и следвани от Бушар и бодигарда на Габриел, поеха покрай Сена към катедралата „Нотър Дам“. Бяха странна двойка — облеченият в туид бивш професор от Сорбоната и дребничката фигура с кожено яке, която сякаш се носеше малко над повърхността на улицата. Слънцето се снишаваше на запад, пробивайки облаците. Русо засенчи очите си с ръка.
— Откъде смятате да започнете?
— От досиетата, разбира се.
— Ще ви трябва помощ.
— Очевидно.
— Колко агенти смятате да доведете в страната?
— Точно толкова, колкото са ми необходими.
— Мога да ви дам помещение в централата на Рю дьо Гренел.
— Предпочитам нещо по-усамотено.
— Мога да осигуря обезопасена къща.
— Аз също.
Габриел спря пред будка за вестници. На първа страница на „Монд“ имаше две снимки на Сафия Бурихан, французойката с мюсюлмански произход, убийцата с хиджаб от халифата. Заглавието бе от една дума: КАТАСТРОФА!
— И кой е катастрофирал? — попита Габриел.
— Неизбежното разследване без съмнение ще открие, че някои от моята служба са направили ужасни грешки. Но дали наистина ние сме виновни? Ние, скромните бойци на тихия фронт, които се опитваме да предотвратим бедите? Или вината е някъде другаде?
— Къде?
— Във Вашингтон например. — Русо тръгна по крайбрежната улица. — Нахлуването в Ирак превърна региона във врящ казан. И когато новият американски президент реши, че е дошло време да се оттеглят, казанът кипна и преля. А след това дойде онази лудост, която наричаме Арабска пролет. Мубарак да си ходи! Кадафи да си ходи! Асад да си ходи! — Той кимна ядосано. — Това бе лудост, абсолютна лудост. И остана ИДИЛ да контролира територия с големината на Обединеното кралство точно в подстъпите към Европа. Дори Бин Ладен не би се осмелил да мечтае за нещо подобно. А какво ни казва американският президент? ИДИЛ не са ислямисти. ИДИЛ са младежкият отбор. — Той се намръщи. — Какво означава това?
— Мисля, че има нещо общо с баскетбола.
— И какво му е общото на баскетбола с толкова сериозен проблем като възхода на халифата?
Габриел мълчаливо се усмихна.
— Президентът наистина ли вярва в тези глупости, или това е ignorantia affectata? — повиши глас Русо.
— Пожелателно невежество?
— Да.
— Ще трябва да го питам.
— Познавате ли го?
— Срещали сме се.
Русо очевидно се изкушаваше да разпита Габриел за неговата единствена среща с американския президент, но вместо това продължи да говори за ИДИЛ.