— Истината е — каза той, — че ИДИЛ са ислямисти. И имат много повече общо с Мохамед и ранните му последователи — al salaf al salih, „праведните последователи“, — отколкото така наречените експерти смеят да признаят. Ужасяваме се, когато четем, че ИДИЛ разпъват на кръст. Казваме си, че това са действия на варвари, не на вярващи хора. Но те не разпъват на кръст само от жестокост. Правят го, защото според Корана това е едно от предписаните наказания за враговете на исляма. Защото е задължително. А ние, цивилизованите западняци, естествено, не можем да го проумеем.
— Не е така — възрази Габриел.
— Само вие го разбирате, защото живеете до тях. Вие сте народ от онзи регион — добави Русо. — И знаете много добре какво ще се случи, ако такива като ИДИЛ някога се развилнеят и във вашата земя. Ще бъде…
— Холокост — каза Габриел.
Русо замислено кимна. След това поведе Алон през моста на „Нотър Дам“ към Ил дьо ла Сите.
— Или както казва Ленин: „Какво да се прави?“ — горчиво се усмихна той.
— Аз съм просто шпионин, мосю Русо, не генерал или министър-председател.
— А ако бяхте?
— Щях да ги изтръгна от корен. И да ги превърна в губещи, не в победители. Да им взема земята — добави Габриел. — И тогава няма как да има „Ислямска държава“. А като няма държава, халифатът отново ще се върне в историята.
— Нахлуването не свърши работа в Ирак и Афганистан — отвърна Русо — и няма да проработи и в Сирия. По-добре да бъдат омаломощавани по въздух и с помощта на съюзници в региона. А междувременно да се ограничава инфекцията, за да не се разпространи в останалите страни от Близкия изток и в Европа.
— Прекалено късно е за това. Заразата вече е тук.
Те прекосиха и Малкия мост и влязоха в Латинския квартал. Русо го познаваше добре. Вече вървеше целенасочено и целта му явно не бе само да отслабне. Крачеше енергично по булевард „Сен Жермен“, по малка странична уличка, докато накрая спря пред врата на жилищна кооперация. Тя бе позната на Габриел също като входа към блока на Хана Вайнберг, макар да бяха минали много години от последното му посещение. Той погледна към домофона — някои от имената все още бяха същите.
Отвътре излязоха младеж и жена на около двайсет и пет години. Русо задържа вратата, преди тя да се затвори, и поведе Габриел към полуосветеното фоайе. Преминаха през един коридор и се озоваха във вътрешния двор, където Русо се спря за втори път и посочи към прозорец на най-горния етаж.
— Със съпругата ми живеехме ето там. Когато тя почина, се отказах от апартамента и се преместих на юг. Имаше прекалено много спомени, много призраци. — Той посочи към прозорец, гледащ към срещуположната част на вътрешния двор. — Моя бивша студентка живееше там. Тя бе блестяща. И доста радикална, каквито бяха повечето ми студенти по онова време. Името ѝ — добави той, поглеждайки косо към Габриел — е Денис Жобер.
Габриел се взираше безизразно в Русо, сякаш името не означаваше нищо за него. Ала подозираше, че знае повече за Денис от бившия ѝ преподавател. Тя наистина бе радикална. Беше любовница на Сабри ал Халифа, лидер на палестинската терористична организация „Черният септември“, която стоеше зад касапницата на Олимпийските игри в Мюнхен.
— Късно един следобед — продължи Русо — работех на бюрото си и чух смях в двора. Беше Денис с някакъв непознат. Мъж с черна коса, бледа кожа, поразително красив. На няколко крачки зад тях вървеше по-дребен човек с къса коса. Не можах да видя добре лицето му, защото въпреки мрачното време носеше слънчеви очила.
Русо погледна Габриел, но в мислите си той вече пристъпваше през същия вътрешен двор, следвайки мъжа, когото Службата бе търсила седем дълги години.
— Не бях единственият, който забеляза човека със слънчевите очила — допълни след малко Пол. — Красивият придружител на Денис също го видя. И опита да извади пистолет, но по-дребничкият мъж беше по-бърз. Никога няма да забравя как се движеше напред, докато стреляше. Беше… красиво. Чуха се десет изстрела. След това сложи втори пълнител, постави дулото на пистолета до ухото на мъжа и стреля за последен път. Странно, но не си спомням как си тръгна. Сякаш просто изчезна. — Русо отново погледна Алон. — А сега стои до мен.
Габриел не каза нищо. Той се взираше в калдъръма на вътрешния двор, същия, който някога се бе обагрил в червено от кръвта на Сабри ал Халифа.
— Трябва да призная — каза Русо, — че дълго време ви мислех за убиец. Цивилизованият свят осъди вашите действия. Но сега този цивилизован свят се озова в същата битка и ние използваме съвсем същата тактика. Дронове, ракети, маскирани мъже посред нощ… — Той замълча, след това добави: — Изглежда, историята ви е опростила греховете.