— Наистина ли си мислеше, че той ще дойде на конференция с такова провокативно наименование?
— Опазил го бог твоя шеф да направи нещо провокативно, Ален.
— Ами сигурността?
— Винаги сме се грижили за себе си.
— Не и израелци, Хана. Това ще придаде на събитието лош дъх.
На следващия ден Рашел Леви пусна съобщение до пресата. Медиите бяха поканени да отразят конференцията, а ограничен брой места бяха предоставени на широката общественост. Няколко часа по-късно на оживена улица в дванайсети арондисман мъж нападна с брадва и сериозно рани религиозен евреин. Преди да избяга, нападателят размахал кървавото острие и извикал: Khaybar, Khaybar, ya-Yahud! Бе съобщено, че полицията разследва случая.
И от съображения за сигурност, и заради бързането, самата конференция бе насрочена само пет дни след пускането на прессъобщението. Затова Хана смогна едва в последните часове да подготви слово за откриването ѝ. В навечерието на събитието седна сама в библиотеката си и започна да драска яростно с химикалка по празния жълт лист.
Смяташе, че мястото е подходящо за написването на подобен документ, тъй като библиотеката някога бе принадлежала на дядо ѝ. Той бе роден в Люблински окръг, Полша, избягал в Париж през 1936-а, четири години преди нашествието на Хитлеровия Вермахт. Сутринта на 16 юли 1942 г. — деня, познат като Jeudi Noir, или Черния четвъртък — френски полицаи, носещи купчина сини формуляри за депортация, арестували Исак Вайнберг и съпругата му заедно с почти тринайсет хиляди други евреи, родени в чужбина. Исак успял да скрие две неща преди ужасяващото почукване на вратата: единственото си дете — малкия си син Марк, и картината на Ван Гог. Марк Вайнберг оцелял през войната, като се криел, а през 1952-а успял да си върне апартамента на Рю Паве от френското семейство, което се било заселило в него след Jeudi Noir. И като по чудо картината се оказала точно там, където Исак Вайнберг я бил оставил — скрита под дюшемето на библиотеката, под бюрото, на което Хана седеше сега.
Три седмици след ареста Исак Вайнберг и съпругата му били депортирани в Аушвиц и задушени в газовите камери още с пристигането си. Те били само двама от 75-те хиляди евреи от Франция, загинали в лагерите на смъртта на нацистка Германия, а това беше оставило трайно петно върху френската история. Но можеше ли този срамен акт да се повтори? И дали не беше време 475-те хиляди евреи във Франция — третата по големина еврейска общност в света, да си събират багажа и да потеглят? Това бе въпросът, който Хана поставяше в наименованието на конференцията. Много евреи вече бяха напуснали страната. Петнайсет хиляди бяха емигрирали в Израел през последната година, още хора тръгваха всеки ден. Хана обаче нямаше желание да се присъедини към тях. Без значение какво биха казали враговете ѝ, тя се смяташе първо за французойка, а след това за еврейка. Идеята да живее някъде другаде, освен в четвърти арондисман в Париж, ѝ беше противна. Все пак смяташе за свой дълг да предупреди сънародниците си — френските евреи, за приближаващата буря. Заплахата все още бе в зародиш. Но когато една сграда пламне, пишеше Хана сега, спасението е да се намери най-близкият изход.
Довърши първата чернова малко преди полунощ. Помисли си, че текстът е прекалено рязък и може би прекалено гневен. Посмекчи острите реплики и добави няколко потискащи статистики, за да защити тезата си. След това го преписа на лаптопа си, разпечата един екземпляр и до два успя да си легне. Алармата я събуди в седем; тя изпи набързо цяла кана кафе с мляко и се вмъкна под душа. След това седна пред тоалетката си по хавлия и се взря в лицето в огледалото. Баща ѝ в изблик на брутална откровеност веднъж бе казал на единствената си дъщеря, че Бог е бил щедър, когато я е дарил с ум, но стиснат на хубост. Косата ѝ бе чуплива, тъмна, прошарена със сиви нишки, и тя я бе оставила да расте на воля. Носът ѝ бе тънък и орлов, очите ѝ — големи и кафяви. Лицето ѝ никога не бе блестяло с хубост, но пък и никой не я беше смятал за глупачка. Помисли си, че в такива моменти външността ѝ е предимство.
Сложи си малко грим, за да скрие тъмните кръгове под очите, и оправи косата си по-старателно от обичайното. След това бързо се облече — тъмна вълнена пола и пуловер, тъмни чорапи, избра ниски обувки — и пое надолу по стълбите. Прекоси вътрешния двор, открехна вратата на главния вход на сградата няколко сантиметра и надникна към улицата. Беше малко след осем. Парижани и туристи изпълваха тротоара под сивото небе в ранната пролет. По всичко личеше, че никой не очакваше жена с интелигентен вид на около петдесет и пет да се появи от блока на номер 24.