Выбрать главу

Тя излезе от стаята за персонала и забеляза двама лекари да се втурват към травматологията. Спешното отделение беше надолу по коридора. Само две от помещенията бяха заети. Д-р Айелет Малкин, началничката на смяната, седеше в ограденото пространство в средата на залата и се взираше в екрана на настолен компютър.

— Точно навреме — каза тя, без да вдига глава.

— Какво става? — попита Натали.

— Палестинец от Източен Йерусалим е намушкал двама ортодоксални евреи на улица „Султан Сюлейман“. Единият вероятно няма да прескочи трапа. Другият също е в тежко състояние.

— Нов ден, ново нападение.

— Боя се, че става все по-зле — мрачно въздъхна Айелет. — Случаен минувач е скочил върху арабина и се е опитал да го обезвреди. Когато полицаите пристигнали, намерили мъжете да се бият за ножа, така че ги простреляли и двамата.

— Колко са зле?

— Героят е пострадал най-много. Той отива в травматологията.

— А терористът?

— Един изстрел, куршумът е излязъл. Той е изцяло твой.

Натали тръгна бързо по коридора и успя да види как откарват първия пациент в травматологията. Той бе облечен в черен костюм, чорапи до коленете, бяла риза, типичен ултраортодоксален евреин. Сакото му бе нарязано, а ризата — подгизнала от кръв. Червеникаворусите му къдрици висяха през ръба на количката; лицето му бе пепеляво. Натали го зърна само за кратко, за секунда или две, но инстинктите ѝ подсказаха, че мъжът няма да живее дълго.

Следващият пострадал беше светски изглеждащ израелец на около трийсет и пет с кислородна маска на лицето и куршум в гърдите. Беше в съзнание, ала едва дишаше. Той бе последван след миг от втората жертва на намушкването, момче на четиринайсет или петнайсет, чиято кръв изтичаше от множество рани. Накрая пристигна и причината за цялата трагедия: палестинец от Източен Йерусалим, който тази сутрин се бе събудил с решението да убие двама души, тъй като те са израелци и евреи. Едва бе прехвърлил двайсетте, прецени Натали, не беше на повече от двайсет и пет. Имаше една-единствена огнестрелна рана отляво на гърдите, между основата на шията и рамото, както и няколко прорезни наранявания и охлузвания по лицето. Може би героят му бе стоварил няколко удара, докато се бе опитвал да го обезоръжи. Или пък, помисли си Натали, униформените са го понатупали, докато са го арестували. Четирима израелски полицаи с пукащи радиостанции бяха обградили носилката, към която палестинецът бе прикован с белезници и вързан с колани. Имаше и няколко цивилни мъже. Натали подозираше, че са от Шабак — израелската служба за вътрешна сигурност.

Единият от Шабак се приближи към нея и ѝ се представи като Йоав. Косата на офицера беше много късо подстригана, а големи слънчеви очила скриваха очите му. Изглеждаше разочарован, че пациентът все още е сред живите.

— Трябва да останем, докато го обработвате. Той е опасен.

— Мога да се справя и сама.

— Не и с този. Той иска да умре.

Парамедиците от линейката откараха младия палестинец надолу по коридора към спешното отделение и с помощта на полицаите го преместиха от окървавената количка на чиста маса. Раненият се опита за кратко да се противи, докато униформените не му вързаха ръцете и краката за алуминиевите парапети със свински опашки. По молба на Натали ченгетата се отдръпнаха от помещението. Човекът от Шабак настоя да остане.

— Изнервяте го — протестира Натали. — Трябва ми да е спокоен, за да мога да почистя както трябва раната.

— И защо да е спокоен, докато другите трима се борят за живота си?

— Това няма значение тук, не и сега. Ще ви се обадя, ако имам нужда от вас.

Офицерът от службите излезе. Натали дръпна пердето и щом остана сама с терориста, прегледа раната му.

— Как се казваш? — попита го тя на иврит — език, който много арабски жители на Източен Йерусалим говореха добре, особено ако имаха работа на запад. Раненият палестинец се поколеба, след това отвърна, че името му е Хамид.

— Добре, Хамид, днес извади късмет. Сантиметър по-долу и вероятно щеше да си мъртъв.

— Искам да умра. Искам да съм шахид.

— Боя се, че не си попаднал на правилното място за това.

Натали взе две ножици за превръзки от таблата с инструментите. Палестинецът се ужаси и започна да дърпа свинските опашки.

— Какво има? — попита го Натали. — Не обичаш остри предмети ли?

Палестинецът се сви, но не каза нищо.

Тя мина на арабски и заговори успокоително:

— Не се тревожи, Хамид, няма да те нараня.