— Къде са писмата ми?
— Какви писма?
— Онези, които взехте от спалнята ми.
— Не съм вземала нищо.
— А кой тогава?
— Да вървим — беше всичко, което жената каза.
Докато слизаше по стълбите с куфар в едната ръка и дамска чанта в другата, Натали забеляза, че жената леко накуцваше. Колата ѝ бе паркирана на „Ибн Езра“, точно пред тази на Натали. Потеглиха, непознатата шофираше спокойно, но много бързо. Преминаха през Юдейското плато към Тел Авив, след това поеха на север по крайбрежната равнина по магистрала 6. За известно време двете слушаха новините по радиото — говореше се само за намушквания, смърт и предсказания за наближаваща апокалиптична война между евреите и мюсюлманите на Храмовия хълм. Жената отхвърли всички въпроси на Натали и я остави да се взира през прозореца към минаретата, издигащи се над Западния бряг отвъд разделителната бариера. Бяха толкова близо, та ѝ се струваше, че може да ги докосне. Близостта на селата до такъв важен път я накара да се съмнява в перспективите за мирното съществуване на двете страни. Френските и швейцарските села също бяха едни до други по общо взето невидима граница, но Швейцария не искаше да изтрие Франция от картата. Нито швейцарците умоляваха синовете си да проливат кръвта на френските неверници.
Постепенно крайбрежната равнина изчезна и магистралата зави към планината Кармел и Галилея, която приличаше на одеяло със зелени и кафяви кръпки. Като че ли караха към Назарет, но на няколко километра от града жената зави по по-тесен път и продължи по него покрай училищни спортни игрища, докато пътят им не бе препречен от метална бариера с шипове. Портата автоматично се отвори и те продължиха по леко извитата улица с надвиснали дървета от двете страни. Натали бе очаквала да я отведат в някакво секретно съоръжение, а вместо това се озова в тихо малко градче. То бе построено в кръгове. Покрай пътя имаше едноетажни къщи, а зад тях като ветрило се простираха пасбища и обработваема земя.
— Къде сме?
— В Нахалал — обясни жената. — Това е мошав. Известен ли ти е този термин?
— Аз съм имигрантка — хладно отрони Натали, — а не идиот. Мошав е кооперативна общност от отделни ферми, което е различно от кибуц.
— Много добре.
— Вярно е, нали?
— Кое?
— Ами това, че наистина ни мислите за идиоти. Искате да извършваме алия7, а след това се държите с нас така, сякаш не сме едни от вас. Защо?
— Животът в Израел никак не е лесен. Ние сме генетично недоверчиви хора, които са избрали да живеят тук. Някои от нас не са имали избор. Просто е нямало къде другаде да отидат.
— И това ви прави нещо повече?
— Не. Прави ни цинични. — Жената караше бавно покрай къщите в сенките. — Не е зле, а?
— Не — кимна Натали, — никак даже.
— Нахалал е най-старият мошав в Израел. Когато първите евреи пристигнали тук през 1921 година, тези земи били блато, гъмжащо от комари анофелес. — Тя помълча. — Знаеш ли ги? Те разпространяват малария.
— Аз съм лекар — каза Натали уморено.
Жената не изглеждаше никак впечатлена.
— Пресушили блатото и го превърнали в плодородна обработваема земя. — Тя поклати глава. — Мислим си, че нашият живот е много труден, но те са дошли тук с празни ръце и всъщност са построили държава.
— Предполагам, че не са ги забелязали — каза Натали и кимна към арабските села, кацнали на хълма над долината.
Жената я прониза с отчаян кос поглед.
— Нали наистина не вярваш в тези глупости?
— Какви глупости?
— Това, че сме им откраднали земята.
— А ти как би го изтълкувала?
— Тази земя е била закупена от Еврейския национален фонд. Никой нищо не е откраднал. Но ако се срамуваш от историята ни, може би е трябвало да си останеш във Франция.
— За съжаление, вече не е възможно.
— Ти си от Марсилия, нали?
— Да.
— Интересно място е Марсилия. Малко занемарено, но приятно.
— Била ли си там?
— Веднъж — каза жената. — Бях пратена да убия терорист.