Тя зави по алеята към модерно бунгало. На покритата веранда, със скрито в сянката лице, стоеше мъж, облечен в избелели джинси и кожено яке. Жената паркира и изключи двигателя.
— Завиждам ти, Натали. Бих дала всичко да съм на твое място точно сега, но не мога. Нямам твоите дарби.
— Аз съм просто лекар. Как бих могла да ви помогна?
— Ще оставя той да ти обясни — кимна жената към мъжа на верандата.
— А кой е той?
Жената се усмихна и отвори вратата на автомобила.
— Не се тревожи за багажа си. Някой ще се погрижи за него.
Първото нещо, което Натали долови, след като слезе от колата, бе миризмата на цветя и поляни, на животни и свеж тор. Изведнъж си даде сметка, че облеклото ѝ е напълно неподходящо за подобно място, особено ниските ѝ обувки, които приличаха на балетни пантофки. Ядоса се на жената, задето не я предупреди, че отиват във ферма в Долината на Израил. Но докато прекосяваха гъстата зелена морава, Натали пак забеляза накуцването и всички грехове бяха простени. Мъжът на верандата още не бе помръднал. Въпреки сенките Натали усещаше, че той я наблюдава със съсредоточеността на портретист, изучаващ модела си. Най-накрая слезе бавно по трите стъпала, които водеха от верандата към моравата, и излезе от сянката на ярката слънчева светлина.
— Натали — протегна ѝ ръка той. — Надявам се, че пътуването не е било тежко. Добре дошла в Нахалал.
Косата на слепоочията му беше пепелява на цвят, очите му бяха смущаващо зелени. Нещо в неговото красиво лице ѝ бе познато. След това Натали внезапно осъзна, че го е виждала и преди. Пусна ръката му и удивено отстъпи назад.
— Вие сте…
— Да, аз съм. И очевидно съм напълно жив, което значи, че вече знаеш важна държавна тайна.
— Некрологът ви в „Хаарец“ беше много трогателен.
— И аз така мисля. Но не трябва да вярваш на всичко, което пише във вестниците. Предстои ти да разбереш, че около седемдесет процента от историята е строго секретна. И трудните неща се постигат почти винаги в пълна тайна. — Усмивката му изчезна, зелените му очи огледаха лицето ѝ. — Разбрах, че си имала тежка нощ.
— Напоследък често е така.
— Лекарите в Париж и Амстердам също са имали наскоро тежки нощи. — Той леко сведе глава настрани. — Предполагам, че внимателно си проследила новините за атентатите в квартал Маре.
— И защо смятате така?
— Защото си французойка.
— Вече съм израелка.
— Но си запазила френския си паспорт, след като си извършила алия, нали? — Въпросът му прозвуча като обвинение. Тя не отговори. — Не се тревожи, Натали, не те съдя. В такива времена е най-добре да имаш спасителна лодка. — Той сложи ръка на брадичката си. — Та направи ли го?
— Кое?
— Проследи ли новините от Париж?
— Възхищавах се много на мадам Вайнберг. Всъщност съм се срещала веднъж с нея, когато тя беше в Марсилия.
— Значи, двамата с теб имаме нещо общо. Аз също се възхищавах много на Хана и за мен бе удоволствие да я считам за своя приятелка. Тя бе много щедра към нашата служба. Помогна ни, когато имахме нужда, и така една сериозна заплаха за сигурността ни бе премахната.
— И тя затова ли загина?
— Хана Вайнберг е мъртва — каза той, наблягайки на всяка дума — заради мъж, който се нарича Саладин. — Свали ръката от брадичката си и задържа погледа си неподвижен. — Вече си член на много малък клуб, Натали. Дори от ЦРУ не знаят за този човек. Но малко прибързваме. — Той се усмихна отново и я хвана за ръката. — Ела. Ще хапнем, ще се опознаем по-добре.
Поведе я през верандата към сенчеста градина, където имаше маса, сложена за четирима, с традиционен израелски обяд от салати и близкоизточни пастети. На единия от столовете седеше едър навъсен мъж с късо подстригана сива коса и малки очилца без рамки. Натали веднага го позна. Беше го виждала по телевизията, забързан към кабинета на министър-председателя по време на кризи.
— Натали — каза Узи Навот и стана. — Толкова мило от твоя страна да приемеш поканата ни. Съжалявам, че се появихме неканени в дома ти, но ние винаги правим така. Повярвай ми, старите методи са най-добри.
На няколко крачки от градината имаше плевня от гофриран метал, а до нея — обор с добитък и коне. Триъгълен парцел със засети ниви се простираше към планината Табор, Която се издигаше като женски гърди в равната долина.
— Тази ферма е на наш приятел от службите — обясни мъжът, който се смяташе за мъртъв и се казваше Габриел Алон. — Роден съм ето там — посочи той към далечни сгради вдясно от планината Табор, — в Рамат Давид. Създаден е няколко години след Нахалал. Много хора, които живеят там, са бежанци от Германия.