— Отмъстена — прошепна Натали.
Габриел кимна.
— Досега — каза тя, поглеждайки към Дина през масата — не знаех, че има име.
— Понякога нашата Дина ми напомня за майка ми, затова я обичам. Виждаш ли, Натали, Дина също скърби. И е много сериозно отдадена на работата си. Всички сме такива. Смятаме за свой свещен дълг да направим така, че това никога да не се повтори. — Той се усмихна в опит да повдигне воала на смъртта, паднал над четиримата около масата за обяд. — Прости ми, Натали, но се боя, че тази долина съживява много стари спомени. Надявам се твоето детство да не е било толкова трудно.
Това бе покана и тя да сподели нещо, да разкрие интимния си свят, някоя потисната болка. Тя не я прие.
— Поздравления, Натали. Току-що премина важен тест. Никога не разкривай нищо за себе си пред трима разузнавачи, освен ако някой от тях не държи пистолет до главата ти.
— А вие държите ли?
— Господи, не! Освен това вече знаем доста за теб. Например, че семейството ти е от Алжир. Избягали са през 1962 година, след края на войната. Не че са имали избор, след като новият режим обявил, че само мюсюлмани могат да бъдат граждани на страната. — Той замълча, след това я попита: — Можеш ли да си представиш, ако бяхме направили същото? Какво щяха да кажат за нас?
Натали отново запази мнението си за себе си.
— Така повече от сто хиляди евреи от Алжир били на практика пратени в изгнание. Някои дошли в Израел. Останалите, както твоето семейство, избрали Франция. Установили се в Марсилия, където ти си се родила през 1984 година. Твоите прародители и родители са говорили алжирски диалект на арабски и френски и като дете ти също си научила арабски. — Той погледна през долината към селото, кацнало на върха на хълма. — Ето още нещо общо между нас. Аз също научих малко арабски като дете. Това бе единственият начин да общувам със съседите ни потомци на Исмаил.
Той продължи да разказва как много години животът бил хубав за клана Мизрахи и останалите евреи във Франция. Засрамени от холокоста, французите били сложили юзди на антисемитизма си. Но след това демографията на страната започнала да се променя. Мюсюлманското население на Франция се увеличило рязко и засенчило малката, уязвима еврейска общност. Така старата омраза се върнала със страшна сила.
— Майка ти и баща ти са го гледали този филм и преди — като деца в Алжир. Затова не са поискали да дочакат края. И за втори път в живота си е трябвало да си съберат багажа и да бягат, сега към Израел. А ти, след период на дълго колебание, решаваш да ги последваш.
— Има ли още нещо, което искате да ми кажете за мен?
— Прости ми, Натали, но те държим под око от известно време. Това ни е навик. Службата ни непрекъснато се оглежда за талантливи млади имигранти и еврейски туристи в страната. Диаспората — добави той с усмивка — си има своите предимства.
— Как така?
— Езици, на първо място. Аз бях вербуван, защото знам немски. И не съм го учил в училище или от запис, а говоря немски с берлинския акцент на майка ми.
— Предполагам, че сте знаели и да стреляте с пистолет.
— Не много добре всъщност. Моята военна кариера бе, меко казано, незабележителна. Бях много по-добър с четката, отколкото с оръжието. Ала тези неща не са важни — добави той. — Това, което всъщност искам да знам, е защо си се колебаела да дойдеш в Израел.
— Смятах Франция за своя родина. Там бе кариерата ми, животът ми — обясни тя.
— Но въпреки това дойде тук.
— Да.
— Защо?
— Не исках да се деля от родителите си.
— Значи, си добро дете?
— Аз съм единствено дете.
— Като мен.
Тя мълчеше.
— Ние харесваме добрите хора, Натали. Не се интересуваме от тези, които изоставят съпругите и децата си и не се грижат за родителите си. Наемаме ги като платени източници на информация, ако се наложи, но не обичаме да са близо до нас.
— А откъде знаете, че аз съм…
— Добър човек ли? Наблюдавали сме те — тихо и от разстояние. Не се тревожи, не сме воайори, освен ако не се наложи. Оставихме ти лично пространство и извръщахме очи, щом беше възможно.
— Нямали сте право.
— Всъщност — каза той — имаме пълно право. Правилата, които ръководят поведението ни, дават известно пространство за маневриране.
— Те позволяват ли ви да четете пощата на хората?