— Не — каза той. — Ти ще бъдеш поканена да се присъединиш.
— От кого?
— От Саладин, разбира се.
Настъпи мълчание. Натали местеше поглед от лице на лице — тъжната физиономия на жената, познатото лице на шефа на Службата, лицето на човека, за когото се смяташе, че е мъртъв. Именно към него тя отправи отговора си:
— Не мога да го направя.
— Защо?
— Защото съм еврейка. И няма как да се преструвам на друга само защото говоря езика им.
— Правиш го непрекъснато, Натали. В „Хадаса“ ти пращат палестински пациенти, защото смятат, че си една от тях. Същото мислят и арабските търговци в Стария град.
— Онези търговци не са членове на ИДИЛ.
— Някои са. Но това е друг въпрос. Ти просто притежаваш определени естествени качества. Както обичаме да казваме, ти си дар от боговете на разузнаването. С твоето обучение ще завършим шедьовъра. Правим това от доста време, Натали, и сме много добри. Можем да вземем еврейско момче от кибуц и да го направим арабин от Дженин. И със сигурност можем да превърнем някого като теб в палестинска лекарка от Париж, която иска да накаже Запада.
— И защо ще иска да го стори?
— Защото също като Дина тя скърби. Копнее за отмъщение. Тя е черна вдовица.
Настъпи дълго мълчание. Най-накрая Натали проговори с безпристрастността на лекар:
— Това ваше момиче е французойка, нали?
— Има френски паспорт, получила е образованието си във Франция, ала е палестинка по етнически произход.
— Значи, операцията ще е в Париж?
— Ще започне там — отговори той внимателно, — но ако първата фаза е успешна, по необходимост ще се премести.
— Къде?
Мъжът мълчеше.
— В Сирия ли?
— Боя се, че да — каза Габриел. — Там е ИДИЛ.
— А знаете ли какво ще се случи на вашата лекарка от Париж, ако ИДИЛ разберат, че тя всъщност е еврейка от Марсилия?
— Всички сме наясно с това…
— Ще ѝ отрежат главата. И ще качат видеото в интернет, та да го види цял свят.
— Никога няма да разберат.
— Само че аз ще знам — тихо възрази тя. — А аз не съм като вас. Мен не ме бива да лъжа, нито мога да пазя тайни. Измъчвам се от чувство за вина. Няма начин да успея да ги заблудя.
— Подценяваш се.
— Съжалявам, господин Алон, но сте се насочили към грешното момиче. — След кратко мълчание допълни: — Намерете някоя друга.
— Сигурна ли си?
— Абсолютно. — Тя сгъна салфетката си, стана и протегна ръка. — Е, да се разделим без лоши чувства.
— Разбира се. — Габриел стана и неохотно пое ръката ѝ. — Беше чест за мен да работя с теб, Натали, макар и за съвсем малко. Моля те, не споменавай този разговор пред никого, дори пред родителите си.
— Имате думата ми.
— Добре. — Той я пусна. — Дина ще те върне в Йерусалим.
20.
Нахалал, Израел
Натали я последва през сенчестата градина и през френския прозорец, който водеше към всекидневната в къщата. Имаше малко мебели, приличаше повече на офис, отколкото на дом. А по варосаните стени висяха няколко уголемени черно-бели фотографии на палестинските страдания: дългия прашен път към изгнанието, разбитите лагери, обрулените лица на старци, тъгуващи за изгубения рай.
— Тук щяхме да те обучаваме — обясни Дина. — Тук щяхме да те превърнем в една от тях.
— Къде са нещата ми?
— Горе — посочи Дина. После добави: — В стаята ти.
Над стълбището висяха още снимки, а на нощното шкафче в спретната малка стая имаше томче със стихове на Махмуд Даруиш, полуофициалния поет на палестинския национализъм. Куфарът на Натали беше в края на леглото, празен.
— Позволихме си да разопаковаме вместо теб — обясни Дина.
— Предполагам, че никой досега не му е отказвал.
— Ти си първата.
Натали се загледа в куцащата жена, която прекоси стаята и отвори горното чекмедже на ракитения скрин.
Виждаш ли, Натали, Дина също скърби. И е много сериозно отдадена на работата си…
— Какво се е случило? — попита тихо Натали.
— Отказа и сега си тръгваш.
— С крака ти.
— Не е важно.
— За мен е.
— Защото си лекар ли? — Дина извади наръч дрехи от чекмеджето и го постави в куфара. — Аз работя за тайната разузнавателна служба на държавата Израел. Не може да знаеш какво се е случило с крака ми. Не ти е позволено да знаеш. Секретно е. Аз съм секретна.
Натали седна на ръба на леглото, докато Дина вадеше останалите дрехи от скрина.
— Беше бомба — проговори Дина най-накрая. — Улица „Дизенгоф“ в Тел Авив. Автобус №5. — Затвори чекмеджето на скрина с повече сила, отколкото бе необходимо. — Знаеш ли за този атентат?