Выбрать главу

— Не — каза той. — Ти ще бъдеш поканена да се присъединиш.

— От кого?

— От Саладин, разбира се.

Настъпи мълчание. Натали местеше поглед от лице на лице — тъжната физиономия на жената, познатото лице на шефа на Службата, лицето на човека, за когото се смяташе, че е мъртъв. Именно към него тя отправи отговора си:

— Не мога да го направя.

— Защо?

— Защото съм еврейка. И няма как да се преструвам на друга само защото говоря езика им.

— Правиш го непрекъснато, Натали. В „Хадаса“ ти пращат палестински пациенти, защото смятат, че си една от тях. Същото мислят и арабските търговци в Стария град.

— Онези търговци не са членове на ИДИЛ.

— Някои са. Но това е друг въпрос. Ти просто притежаваш определени естествени качества. Както обичаме да казваме, ти си дар от боговете на разузнаването. С твоето обучение ще завършим шедьовъра. Правим това от доста време, Натали, и сме много добри. Можем да вземем еврейско момче от кибуц и да го направим арабин от Дженин. И със сигурност можем да превърнем някого като теб в палестинска лекарка от Париж, която иска да накаже Запада.

— И защо ще иска да го стори?

— Защото също като Дина тя скърби. Копнее за отмъщение. Тя е черна вдовица.

Настъпи дълго мълчание. Най-накрая Натали проговори с безпристрастността на лекар:

— Това ваше момиче е французойка, нали?

— Има френски паспорт, получила е образованието си във Франция, ала е палестинка по етнически произход.

— Значи, операцията ще е в Париж?

— Ще започне там — отговори той внимателно, — но ако първата фаза е успешна, по необходимост ще се премести.

— Къде?

Мъжът мълчеше.

— В Сирия ли?

— Боя се, че да — каза Габриел. — Там е ИДИЛ.

— А знаете ли какво ще се случи на вашата лекарка от Париж, ако ИДИЛ разберат, че тя всъщност е еврейка от Марсилия?

— Всички сме наясно с това…

— Ще ѝ отрежат главата. И ще качат видеото в интернет, та да го види цял свят.

— Никога няма да разберат.

— Само че аз ще знам — тихо възрази тя. — А аз не съм като вас. Мен не ме бива да лъжа, нито мога да пазя тайни. Измъчвам се от чувство за вина. Няма начин да успея да ги заблудя.

— Подценяваш се.

— Съжалявам, господин Алон, но сте се насочили към грешното момиче. — След кратко мълчание допълни: — Намерете някоя друга.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. — Тя сгъна салфетката си, стана и протегна ръка. — Е, да се разделим без лоши чувства.

— Разбира се. — Габриел стана и неохотно пое ръката ѝ. — Беше чест за мен да работя с теб, Натали, макар и за съвсем малко. Моля те, не споменавай този разговор пред никого, дори пред родителите си.

— Имате думата ми.

— Добре. — Той я пусна. — Дина ще те върне в Йерусалим.

20.

Нахалал, Израел

Натали я последва през сенчестата градина и през френския прозорец, който водеше към всекидневната в къщата. Имаше малко мебели, приличаше повече на офис, отколкото на дом. А по варосаните стени висяха няколко уголемени черно-бели фотографии на палестинските страдания: дългия прашен път към изгнанието, разбитите лагери, обрулените лица на старци, тъгуващи за изгубения рай.

— Тук щяхме да те обучаваме — обясни Дина. — Тук щяхме да те превърнем в една от тях.

— Къде са нещата ми?

— Горе — посочи Дина. После добави: — В стаята ти.

Над стълбището висяха още снимки, а на нощното шкафче в спретната малка стая имаше томче със стихове на Махмуд Даруиш, полуофициалния поет на палестинския национализъм. Куфарът на Натали беше в края на леглото, празен.

— Позволихме си да разопаковаме вместо теб — обясни Дина.

— Предполагам, че никой досега не му е отказвал.

— Ти си първата.

Натали се загледа в куцащата жена, която прекоси стаята и отвори горното чекмедже на ракитения скрин.

Виждаш ли, Натали, Дина също скърби. И е много сериозно отдадена на работата си…

— Какво се е случило? — попита тихо Натали.

— Отказа и сега си тръгваш.

— С крака ти.

— Не е важно.

— За мен е.

— Защото си лекар ли? — Дина извади наръч дрехи от чекмеджето и го постави в куфара. — Аз работя за тайната разузнавателна служба на държавата Израел. Не може да знаеш какво се е случило с крака ми. Не ти е позволено да знаеш. Секретно е. Аз съм секретна.

Натали седна на ръба на леглото, докато Дина вадеше останалите дрехи от скрина.

— Беше бомба — проговори Дина най-накрая. — Улица „Дизенгоф“ в Тел Авив. Автобус №5. — Затвори чекмеджето на скрина с повече сила, отколкото бе необходимо. — Знаеш ли за този атентат?