Натали кимна. Беше през октомври 1994 г., много преди тя и семейството ѝ да се преместят в Израел, ала беше видяла малкия сив паметник до ствола на дървото мелия на тротоара. А и случайно веднъж бе яла в старомодното кафене до него.
— Ти в автобуса ли беше?
— Не, стоях на тротоара. Но майка ми и двете ми сестри бяха. И го видях, преди бомбата да избухне.
— Кого?
— Абдел Рахим ал Суви — изрече Дина, сякаш четеше името от едно от нейните досиета. — Седеше вляво зад шофьора. В краката му имаше чанта. Била е натъпкана с двайсет килограма тротил и с болтове и пирони, напоени в отрова за мишки. След години разбрах, че бомбата е направена от Яхия Аяш — онзи, когото наричаха Инженера. Била една от най-добрите, или поне така казваше той. Тогава не знаех, разбира се. Нищо не знаех. Бях още момиче. Бях невинна.
— И какво стана, когато бомбата избухна?
— Автобусът се вдигна на метър над земята и след това отново се стовари на улицата. Паднах. Виждах как хората около мен пищяха, но не чувах нищо — взривната вълна бе увредила тъпанчетата ми. Забелязах до мен да лежи човешки крак. Предположих, че е мой, но след това видях, че и двата ми крака все още са свързани с тялото. Кръвта и миризмата на изгоряла плът накара първия полицай, който пристигна, да повърне. Имаше крайници и в кафенетата, ленти кожа висяха от дърветата. Кръв капеше върху мен, докато лежах безпомощна на тротоара. Онази сутрин на улица „Дизенгоф“ валеше кръв.
— А майка ти и сестрите ти?
— Бяха убити намясто. Гледах как равините събираха останките им с пинсети и ги поставяха в пластмасови пликове. Това погребахме. Парчета. Останки.
Натали мълчеше, просто нямаше какво да каже.
— Затова ще ми простиш — продължи Дина след малко, — че намирам поведението ти днес за озадачаващо. Не правим това от каприз. Правим го, защото се налага. Защото нямаме друг избор. Това е единственият начин да оцелеем из тези земи.
— Щѐ ми се да ви помогна, но не мога.
— Лошо — каза Дина, — защото си идеална за случая. И още нещо — добави тя. — Бих дала всичко, за да съм на твое място сега. Слушала съм ги, следила съм ги, разпитвала съм ги. Знам повече за тях, отколкото те за себе си. Но никога не съм била в една стая с тях, докато заговорничат и планират. Това е като да си в окото на бурята. Бих дала всичко за такъв шанс.
— Ти би ли заминала за Сирия?
— Без да се замислям.
— Ами животът ти? Би ли жертвала живота си за това?
— Ние не провеждаме самоубийствени мисии. Не сме като тях.
— Но не можеш да ми гарантираш, че ще съм в безопасност.
— Единствено мога да ти гарантирам, че Саладин планира още атаки и още невинни хора ще умрат.
Тя хвърли последните дрехи в куфара и подаде на Натали плоска правоъгълна кутия. На капака ѝ имаше арабски букви.
— Подарък за довиждане ли е?
— Средство, което да ти помогне за трансформацията — рече Дина. — Отвори я.
Натали колебливо вдигна капака. Вътре имаше парче коприна в кралскосиньо, около метър на метър. След миг тя осъзна, че това е хиджаб.
— Арабското облекло е много ефективно, когато трябва да се променя външността — обясни Дина. — Ще ти покажа. — Взе хиджаба от ръцете ѝ, сгъна го на триъгълник и бързо го уви около главата и шията си. — Как ти изглеждам?
— Като момиче ашкенази с мюсюлманска забрадка.
Дина се намръщи, свали хиджаба и го подаде на Натали.
— А сега го направи ти.
— Не искам.
— Нека ти помогна.
Преди Натали да се отдръпне, триъгълникът в кралскосиньо бе поставен на косата ѝ. Дина събра плата под брадичката ѝ и го закрепи с безопасна игла. След това взе двата свободни края, единия малко по-дълъг от другия, и ги върза в основата на шията ѝ.
— Ето — каза Дина, като направи някои последни корекции. — Виж сама.
Над скрина висеше малко овално огледало. Натали дълго се взира в отражението си като в транс. Накрая тихо попита:
— Как се казвам?
— Натали — отвърна Дина. — Казваш се Натали.
— Не — отговори тя, взирайки се в забулената жена в огледалото. — Не аз. Тя.
— Тя — каза Дина — е Лейла.
— Лейла — повтори. — Лейла…
Когато си тръгваха от Нахалал, Дина за пръв път забеляза, че Натали е хубава. По-рано, в Йерусалим и по време на обяда с мъжете, нямаше време за подобни наблюдения. Тогава Натали беше просто обект. Тя бе средство за постигане на цел и целта бе Саладин. Но сега, когато пак останаха насаме в колата, през чиито прозорци нахлуваше златистият топъл въздух на късния следобед, Дина можеше да наблюдава Натали на спокойствие. Очертанията на брадичката, изразителните кафяви очи, дългия тънък нос, малките стегнати гърди, костите на деликатните ѝ китки и ръце. Особено ръцете, които можеха да спасяват живот, помисли си Дина, или да лекуват крак, разкъсан от бомба на терорист. Красотата на Натали не беше от този тип, който кара хората да се извръщат или движението да спира. Тя бе интелигентна, изпълнена с достойнство, дори благочестивост. Можеше да бъде скрита, приглушена. И вероятно да бъде използвана, помисли си хладнокръвно Дина.