Ще бъда в безопасност.
Топката сега подскачаше към Дина. Тя я затисна с крак и с едно движение на глезена я прати обратно към момичето — мил жест, от който целият ѝ крак бе пронизан от остра болка. Тя не ѝ обърна внимание, защото Натали отново целуваше родителите си по бузите, този път за сбогуване. Докато прекосяваше площада с огряно от залязващото слънце лице и развят от бриза син шал, по лицето ѝ се спусна сълза. Натали беше красива, отбеляза си наум Дина, дори когато плачеше. Тя стана и я последва обратно към колата, която бе паркирана пред рушащия се хотел, където трийсет души бяха загинали в свещена нощ. „Такава ни е работата — каза си Дина, докато пъхаше ключа, за да запали мотора. — Такива сме. Това е единственият начин, по който можем да оцелеем по тези земи. Това е нашето наказание, че сме оцелели.“
Втора част
Една от нас
21.
Нахалал, Израел
На следващата сутрин служителите на Медицински център „Хадаса“ бяха уведомени с имейл, че д-р Натали Мизрахи ще ползва дълъг отпуск. Съобщението се състоеше от трийсет думи и бе шедьовър на бюрократичното безличие. Нямаше информация какви са причините за отпуска, нито се споменаваше датата на завръщане. Така служителите нямаха друг избор, освен да гадаят причините за внезапното отсъствие на Натали. И те веднага се захванаха с това, защото поне им даваше повод да говорят за нещо различно от нападенията…
Тутакси се породиха слухове за сериозно заболяване, за емоционален срив, за завръщане във Франция поради носталгия. Както каза един мъдрец от кардиологията — защо все пак някой с френски паспорт ще избере да живее в Израел точно в такова време? Айелет Малкин, която се смяташе за най-близката приятелка на Натали в болницата, смяташе всички тези хипотези за несъстоятелни. Тя знаеше, че Натали е физически и психически стабилна, и я бе чувала много пъти да споделя с облекчение, че в Израел може да живее като еврейка, без да се страхува от нападение или упрек. Нещо повече, двете заедно изкараха двайсет и четири часова смяна тази седмица, споделяйки си клюки на вечеря, по време на която Натали не спомена за никакъв предстоящ отпуск. Тя заподозря, че цялата работа вонеше на нещо тайно. Като много израелци, Айелет имаше роднина, един чичо, който се занимаваше със секретна държавна работа. Той идваше и си отиваше без предупреждение и никога не говореше за пътуванията си. Айелет реши, че Натали, която говореше свободно три езика, е била вербувана за шпионин. Или може би, мислеше си тя, винаги е била такава.
Макар Айелет да бе достигнала до версия, която се приближаваше до истината, не бе изцяло права. Както щеше да разбере и Натали през първия си ден, прекаран изцяло в Нахалал. Тя нямаше да бъде шпионин. Обясниха ѝ, че шпионите са източници на информация, наети да шпионират собствените си разузнавателни служби, правителство, терористична мрежа, международна организация или търговско предприятие. Понякога го правеха за пари, понякога за секс или уважение, а други шпионираха по принуда — заради някой грях в личния им живот. В случая с Натали беше само по убеждение. И оттук нататък тя щеше да бъде специален служител на Службата. Като такава щеше да се ръководи от същите правила и ограничения, които важаха за всички, работещи пряко за Службата. Тя не можеше да издава тайни на чужди правителства. Не можеше да пише мемоари за работата си без разрешение. Не можеше да я обсъжда с никого извън Службата, включително и членове на семейството си. Назначението ѝ започваше веднага и щеше да приключи при завършване на мисията. Ако Натали обаче искаше да остане в Службата, за нея щеше да бъде намерена подходяща длъжност. В банката на сметка, регистрирана на истинското ѝ име, беше депозирана сума от петстотин хиляди шекела. Допълнително щеше да получава заплата, равна на месечното ѝ възнаграждение в „Хадаса“. Куриер на Службата щеше да се грижи за апартамента ѝ по време на отсъствието ѝ. В случай че загине, на родителите ѝ ще бъдат изплатени два милиона шекела.
Изготвянето на документите, инструктажите и строгите предупреждения погълнаха целия ѝ първи ден. На втория започна официалното ѝ обучение. Чувстваше се като докторант в частен университет с един студент. Сутрин, веднага след закуска, учеше техники за подмяна на собствената ѝ самоличност с измислена — наричаха го занаят. След лек обяд започваше изучаване на Палестина, последвано от усвояване на ислямски и джихадистки познания. Никой вече не я наричаше Натали. Тя беше Лейла, без фамилия, просто Лейла. Инструкторите ѝ говореха само на арабски и помежду си се наричаха Абдул, Мохамед или Ахмед. Един двучленен екип от обучители се представи като Абдул и Абдул. Натали ги наричаше А2 за по-кратко.