Последният час от деня, преди да се стъмни, бе само за нея. Със замаяна от ислям и джихад глава, тя правеше кросове по прашните селски пътища. Никога не ѝ позволяваха да тича сама; двама въоръжени охранители винаги я следваха с тъмнозелено АТВ. Често, когато се връщаше в къщата, заварваше Габриел да я чака и двамата вървяха два-три километра през уханния здрач в долината. Неговият арабски не бе достатъчно добър за дълги разговори, затова той общуваше с нея на френски. Говореше ѝ за обучението, но никога за детството си в долината или за забележителната ѝ история. А Лейла продължаваше да мисли за долината като за колониална кражба.
— Погледни го — казваше той и посочваше към арабското село на хълма. — Представи си как би трябвало да се чувстват, когато гледат постиженията на евреите. Помъчи се да изпиташ гнева им, обзелия ги срам. Той е и твой гняв, Лейла. И твой срам.
С напредването на обучението ѝ тя усвояваше техники, с които да проверява дали я следят. Или дали апартаментът и кабинетът ѝ са подслушвани. Дали човекът, когото смята за най-добрия си приятел, или любовникът ѝ не са най-лошият ѝ враг. Инструкторският екип от Абдул и Абдул я учеше постоянно да предполага, че е следена, наблюдавана и подслушвана. Това не бе проблем, казваха ѝ те, стига през цялото време да остане вярна на легендата си. Добрата легенда била като щит. Типичният агент под прикритие на Службата прекарвал повече време в поддържане на заблудата за себе си, отколкото в събиране на информация. Легендата, казваха ѝ те, бе всичко.
През втората седмица във фермата палестинското ѝ обучение предприе решително по-твърд курс. Казаха ѝ, че цялата ционистка доктрина се основавала върху мит — мита, че Палестина е земя без народ, която чака народ без земя. Всъщност през 1881-а, годината преди да пристигнат първите ционистки заселници, населението на Палестина било 475 000 души. В огромното си мнозинство то било мюсюлманско, концентрирано в Юдейското плато, Галилея и останалите части на страната, които тогава били обитаеми. Приблизително същият брой хора били прогонени в изгнание след Ал Накба9 — Катастрофата, последвала основаването на Израел през 1948 г. При следващата вълна хората бягали от селата си на Западния бряг след ционистката окупация от 1967 г. Те изнемогвали в бежански лагери — Хан Юнис, Шатила, Айн ал Хилуе, Ярмук, Балата, Дженин, Тулкарм и десетки други — и мечтаели за маслиновите си горички и лимоновите си дървета. Много от тях пазели нотариалните си актове за земите и домовете си. Някои дори носели ключовете за къщите си. Тази незараснала рана станала почвата, в която покълнала всемирната арабска тъга. Войните, страданията, липсата на икономически напредък, деспотизмът — всичко това било по вина на Израел.
— Пощадете ме — простена Натали.
— Кой го казва? — попита единият Абдул, който приличаше на труп, блед като тебешир, никога без цигара или чаша чай. — Натали или Лейла? Защото Лейла не поставя под съмнение тези твърдения. Лейла знае с цялото си същество, че те са верни. Лейла ги е поела с майчиното мляко. Лейла ги е чула от устата на роднините си. Лейла вярва, че евреите са потомци на маймуните и прасетата. Тя знае, че те замесват своята маца10 с кръв на палестински деца. Тя смята, че те са изконно зли хора, деца на дявола.
Изучаването на исляма също стана по-строго. След бърз курс по основните ритуали и вярвания преподавателите на Натали я потопиха в понятия като ислямизъм и джихад. Тя прочете Саид Кутб — египетския писател дисидент, смятан за основател на съвременния ислямизъм. И продължи с Ибн Таймия, ислямския теолог от XIII век, който според много експерти в областта е бил вдъхновителят на всичко това. Прочете Бин Ладен и Зауахири, слуша с часове проповеди на американец от йеменски произход, който беше убит с дрон. Гледа видеозаписи на пътни бомбени атентати срещу американските части в Ирак и се подложи на страданието да разгледа някои от най-противните ислямски уебстраници, които нейните инструктори наричаха джихадистко порно. Преди да изключи лампата на нощното си шкафче вечер, тя винаги четеше по няколко реда от Махмуд Даруиш. Корените ми стигат отвъд раждането на времето… Сънуваше как се разхожда в райска горичка с маслинови и лимонови дървета.
9
Денят на катастрофата, който според арабите е следващият след основаването на държавата Израел през 1948 г. Отбелязва се на 15 май, малко след 12 май — деня на независимостта на Израел, за да се напомни за прогонването на мюсюлманското население от палестинските земи. — Б.пр.