— Защо ми избра това място? — попита тя.
— Не съм го избирал — замислено отговори той. — То ме избра.
— Как?
— Познавах една жена оттук, жена като теб.
— Тя като Натали ли беше, или като Лейла?
— Няма Натали. — Габриел огледа забрадената жена, стояща до него. — Вече не.
22.
Нахалал, Израел
Когато Натали се върна в Нахалал, томчето с поезия на Даруиш бе изчезнало от нощното шкафче в стаята ѝ. На негово място имаше подвързан инструктаж, дебел като ръкопис на роман и съставен на френски. Беше продължение на историята, която Габриел бе започнал да ѝ разказва сред руините на Сумайрия. Историята на талантлива млада жена, лекарка, родена във Франция, от палестински произход. Баща ѝ живял скиталчески живот, типичен за много останали без държава образовани палестинци. Завършил инженерство в Багдадския университет и работил в Ирак, Йордания, Либия и Кувейт, преди най-накрая да се засели във Франция. Там срещнал палестинка от Наблус, която се препитавала като преводачка за бежанска организация към ООН и малко френско издателство. Родили им се две деца: син, който загинал в автомобилна катастрофа в Швейцария на двайсет и три години, и дъщеря, която кръстили на Лейла Халед, прочутата боркиня за свобода от „Черният септември“ и първата жена, отвлякла самолет. Трийсет и три годишният живот на Лейла бе описан на страниците на инструктажа с изключително интимни подробности на съвременно четиво. Натали трябваше да признае, че си го биваше. Бяха разказани неприятностите ѝ в училище заради това, че е арабка и мюсюлманка. Кратките ѝ експерименти с наркотиците. И анатомично точно описание на първия ѝ сексуален контакт на шестнайсет години с френско момче на име Анри, което разбило сърцето на бедната Лейла. До пасажа имаше снимка на двама тийнейджъри — момче с вид на французин и момиче с вид на арабка, седнали на парапета на Пон Мари в Париж.
— Кои са те? — попита Натали Абдул, който приличаше на труп.
— Те са Лейла и гаджето ѝ Анри, разбира се.
— Но…
— Никакво „но“, Лейла. Това е твоят живот. Всичко, което четеш в този свитък, наистина ти се е случило.
Френската еврейка Натали откри, че има много общо с палестинката, в която скоро щеше да се превърне. И двете бяха понасяли подигравки в училище заради произхода и вярата си, и двете имаха нещастни ранни сексуални преживявания с френски момчета. И двете бяха започнали да учат медицина през есента на 2003 г.: Натали в Университета на Монпелие, в един от най-старите медицински факултети в света, а Лейла — в Университета Париж-юг. Беше напрегнат период за Франция и Близкия изток. В началото на годината американците бяха нахлули в Ирак, подпалвайки Арабския свят и мюсюлманите в Западна Европа. Освен това на Западния бряг и в Ивицата Газа бушуваше Втората интифада. Като че ли навсякъде мюсюлманите бяха под обсада. Лейла била сред хилядите, протестирали в Париж срещу войната в Ирак и израелските репресии в окупираните територии. С нарастването на интереса ѝ към политиката растяла и отдадеността ѝ към исляма. Решила да се забради, което шокирало светската ѝ майка. Но след няколко седмици и майка ѝ се забрадила.
През третата година от следването си Лейла се запознала със Зиад ал Масри, мъж от палестински и йордански произход, който учел във факултета по електроника. Отначало той бил приятно забавление, с него си почивала от задължителната програма по фармакология, бактериология, вирусология и паразитология. Но Лейла скоро осъзнала, че е отчаяно влюбена. Зиад бил политически по-активен от нея, както и по-религиозен. Общувал с радикални мюсюлмани, бил член на екстремистката група „Хизб ут Тахрир“, посещавал джамия, където ходжа от Саудитска Арабия редовно проповядвал джихад. Никак не било учудващо, че дейностите на Зиад привлекли вниманието на френските служби за сигурност, които го задържали два пъти за разпит. Ала това само втвърдило убежденията му и въпреки нежеланието на Лейла, той решил да замине за Ирак и да се присъедини към ислямската съпротива. Стигнал само до Йордания, където бил арестуван и хвърлен в прословутия затвор, познат като Фабриката за нокти. Месец след пристигането си бил мъртъв. Всяващата ужас тайна полиция дори не си направила труда да даде обяснение на семейството.
Инструктажът не беше дело на един автор, а съвместно усилие на трима опитни разузнавачи от три силни служби. Сюжетът беше непробиваем, героите — добре измислени. Никой критик не би намерил недостатък в него, а дори и най-придирчивите читатели не биха се усъмнили в достоверността му. Някои биха поставили под въпрос количеството необичайни подробности от ранния живот на обекта, но зад многословието на авторите се криеше метод. Те искаха да създадат у героинята си резервоар от спомени, от които тя да черпи неограничено, когато му дойде времето.