Тези на пръв поглед незначителни подробности — имена, места, училищата, в които е учила, планът на семейния апартамент в Париж, пътуванията им до Алпите и до морето — бяха сърцевината на обучението на Натали през последните ѝ дни във фермата в Нахалал. И разбира се, Зиад — любимият на Лейла и загинал воин на Аллах. Заради него Натали трябваше да наизусти детайли не от един, а от два живота, тъй като Зиад бе разказвал на Лейла много за своето възпитание и живот в Йордания. Дина беше главният ѝ преподавател и изпитващ. Тя говореше за отдадеността на Зиад към джихада и омразата му към Израел и Америка така, сякаш те бяха благородни каузи. Казваше, че на неговия житейски път трябва да се подражава, а не да се заклеймява. А смъртта му повече от всичко изискваше отмъщение.
Медицинското образование помагаше на Натали, тъй като ѝ позволяваше да погълне и запамети огромни количества информация, особено числа. Тя бе непрекъснато изпитвана, хвалена за успехите си и укорявана дори за най-малката грешка или колебание. Дина я предупреди, че скоро други ще задават въпросите. През това време тя бе посещавана от много наблюдатели, които присъстваха на уроците ѝ, но не участваха в тях по никакъв начин. Имаше един мъж със суров вид, късо подстригана тъмна коса и сипаничаво лице. Както и плешив човек със сако от туид, който се държеше като оксфордски професор. И дребен като елф човечец с оредяваща рошава коса, чието лице, колкото и да се мъчеше, Натали като че ли никога не можеше да си спомни. И накрая — висок като върлина мъж с бледа кожа и очи с цвят на глетчер. Когато Натали попита Дина за името му, тя само я изгледа укорително.
— Лейла не може да бъде привлечена от немюсюлманин — сгълча тя ученичката си, — да не говорим за евреин. Лейла е влюбена в спомена за Зиад. Никой никога няма да заеме мястото му.
Той дойде в Нахалал два пъти, винаги придружаван от рошавия мъж с изплъзващото се лице. Те гледаха преценяващо, докато Дина притискаше Натали и за най-малките подробности от връзката ѝ със Зиад: ресторанта, в който са вечеряли на първата си среща; храната, която са поръчали; първата им целувка, последния им имейл. Зиад го бе пратил от интернет кафене в Аман, докато чакал каналджията, който щял да го преведе през границата с Ирак. На следващата сутрин бил арестуван. Повече не се чули.
— Помниш ли какво ти написа? — попита я Дина.
— Бил убеден, че го следят.
— И ти какво му отговори?
— Писах му, че ужасно съм загрижена за безопасността му. Помолих го да се качи на следващия самолет за Париж.
— Не, Лейла, искам да чуя точните ти думи. Това е последното ти общуване с мъжа, когото си обичала. — Дина размаха лист хартия, на който би трябвало да има разпечатка на разменените имейли. — Със сигурност помниш последното нещо, което си казала на Зиад, преди да бъде арестуван.
— Казах му, че умирам от притеснение. Умолявах го да се маха оттам.
— Но това не е всичко. Казала си му също така, че може да остане при твой роднина, така ли е?
— Да.
— Кой роднина?
— Леля ми.
— Сестра на майка ти?
— Правилно.
— Тя в Аман ли живее?
— В Зарка.
— В лагера или в града?
— В града.
— Споменала ли си ѝ, че Зиад ще ходи в Йордания?
— Не.
— А на майка си или баща си?
— Не.
— Ами на френската полиция?
— Не.
— А на твоя познат в йорданското разузнаване? На него каза ли, Лейла?
— Какво?
— Отговори на въпроса! — тросна ѝ се Дина.
— Нямам познат в йорданското разузнаване.
— Ти ли предаде Зиад на йорданците?
— Не.
— Ти ли си отговорна за смъртта му?
— Не.
— А вечерта на първата ви среща? — попита Дина, като внезапно смени темата. — Пи ли вино с вечерята?
— Не.
— Защо?
— Защото е харам12 — каза Натали.
Същата вечер, когато се прибра в стаята си, томчето на Даруиш се бе върнало на нощното ѝ шкафче. Помисли си, че скоро щеше да тръгне. Въпросът беше кога.
Същият въпрос беше темата на срещата на Габриел и Узи Навот на булевард „Цар Саул“ по-късно същата вечер. Между тях, на конферентната маса на Навот, бяха писмените заключения на различни обучители, лекари и психолози, назначени по случая. Всички започваха с това, че Натали Мизрахи е стабилна физически и психически и напълно способна да изпълни мисията, за която бе вербувана. Никой от тези доклади обаче не беше толкова важен, колкото мненията на шефа на Службата и мъжа, който щеше да го наследи на поста. И двамата бяха разузнавачи ветерани, които бяха прекарали голяма част от кариерата си, работейки под фалшива самоличност. И те единствени щяха да понесат последствията, ако нещо се объркаше.