— Това е просто Франция — каза Узи.
— Да — отвърна мрачно Габриел. — Във Франция никога нищо не се случва.
Настъпи тишина.
— Е? — попита накрая Навот.
— Искам да я подложа на още един тест.
— Беше тествана много пъти. И премина всички изпитания с огромен успех.
— Да я извадим от зоната ѝ на комфорт.
— Отряд за разстрел?
— Оценка от колеги — предложи Габриел.
— Колко сурова?
— Достатъчно, за да извади наяве всички недостатъци.
— Кой искаш да се заеме с това?
— Яков.
— Яков би уплашил и мен.
— Точно това е целта, Узи.
— Кога искаш да стане?
Габриел погледна часовника си. Навот посегна към телефона.
Дойдоха да я вземат малко преди зазоряване, докато сънуваше лимоновите горички на Сумайрия. Бяха трима — или четирима? Натали не беше сигурна, тъй като стаята бе тъмна, а похитителите ѝ бяха облечени в черно. Те надянаха качулка на главата ѝ, вързаха ръцете ѝ със самозалепващо тиксо и я поведоха надолу по стълбите. Навън тя усети мократа трева на моравата под босите си стъпала, въздухът бе студен и натежал от миризмите на пръст и животни. Вкараха я на задната седалка в някаква кола. Един седна от лявата ѝ страна, а друг — от дясната, така беше здраво притисната в бедрата и раменете. Уплашена, извика името на Габриел, но не получи отговор. И Дина не се отзова на вика ѝ за помощ.
— Къде ме водите? — попита тя и за нейна изненада се обърна към тях на арабски.
Като повечето лекари, тя имаше добър вътрешен часовник. Пътуването, или по-скоро състезанието с висока скорост, от което ѝ се повдигаше, трая между двайсет и пет и трийсет минути. Никой не отрони и дума — дори когато тя каза на арабски, че ѝ се повръща. Накрая колата спря рязко. Отново я поведоха, този път по козя пътека. Въздухът ухаеше на борове и бе по-студен от този в долината. Тя видя малко светлина изпод качулката. Преведоха я през нисък праг, влязоха в някаква сграда и я бутнаха на стол. Ръцете ѝ бяха поставени върху маса. Лампите я стоплиха.
Тя седеше мълчаливо и леко трепереше. Усещаше присъствие зад светлината. Накрая мъжки глас каза на арабски:
— Свалете ѝ качулката.
Платът падна с едно дръпване, сякаш бе свален от ценен предмет, който трябва да бъде открит пред очакващата го публика. Жената премигна няколко пъти, докато свикне със силната светлина. Тогава очите ѝ се спряха на мъж, седнал от другата страна на масата. Той бе облечен изцяло в черно, черна куфия скриваше цялото му лице, с изключение на очите, които също бяха черни. Човекът вдясно от него бе облечен по същия начин, както и този отляво.
— Кажи ми името си — заповяда мъжът срещу нея на арабски.
— Казвам се Лейла Хадауи.
— Не името, което ционистите са ти дали! — сопна се той. — Истинското, еврейското ти име.
— Това е истинското ми име. Аз съм Лейла Хадауи. Израснах във Франция, но съм от Сумайрия.
Но той не приемаше нищо: лъжела за името, произходът ѝ не бил този, за който твърди, и вярата ѝ не била такава, нито историята с детството ѝ във Франция, поне не цялата. Разполагал с досие, което според него било изготвено от отдела по сигурност на организацията му, макар да не казваше коя е точно. Спомена само, че членовете ѝ подражавали на първите следовници на Мохамед, мир на духа му. Твърдеше, че според досието истинското ѝ име е Натали Мизрахи, че очевидно е еврейка, и то агент на израелската разузнавателна служба, че е обучена във ферма в Долината на Израил. Тя му отвърна, че никога не е стъпвала в Израел, нито някога ще го направи, и че единственото обучение, което е получила, е това в Университета Париж-юг, където бе учила медицина.
— Лъжи — каза мъжът в черно.
И добави, че така не му оставяла друг избор, освен да започне от самото начало. При безмилостния му разпит усетът на Натали за времето я напусна. Можеше да е минала и седмица, откакто я измъкнаха от съня ѝ. Главата я болеше, имаше нужда от кофеин, ярките светлини бяха непоносими. Въпреки това отговорите ѝ се лееха без усилие, като бликаща вода. Тя не си спомняше нещо, на което я бяха научили, а нещо, което вече знаеше. Отдавна не бе Натали. Беше Лейла. От Сумайрия. Лейла, която бе обичала Зиад. И която искаше мъст.