Накрая мъжът от другата страна на масата затвори папката. Погледна към човека вдясно от него, след това към този отляво. После разви шала и откри лицето си. Беше онзи със сипаничавите бузи. Другите двама мъже също свалиха кърпите. Този вляво беше рошавият, чието лице непрекъснато забравяше. А този вдясно бе бледият с ледените очи. И тримата се усмихваха, но Натали изведнъж се разплака. Габриел се приближи тихо към нея отзад и постави ръка на рамото ѝ, което се тресеше.
— Всичко е наред, Лейла — каза той тихо. — Всичко свърши.
Само че не беше свършило, помисли си тя. Тепърва започваше.
В Тел Авив и предградията му има много обезопасени апартаменти на Службата, известни като площадки за излитане. Това са места, където според правилата и традициите оперативните работници прекарваха последната си нощ, преди да заминат от Израел за мисия в чужбина. Три дни след инсценирания разпит Натали отиде с Дина в луксозен апартамент с изглед към морето в Тел Авив. Новите ѝ дрехи всичките купени във Франция, бяха прилежно сгънати на леглото. До тях бе френският ѝ паспорт, френска шофьорска книжка, френски кредитни и дебитни карти и различни медицински сертификати и акредитации на името на Лейла Хадауи. Имаше и няколко снимки на апартамента, в който щеше да живее — той се намираше в гъстонаселеното с имигранти парижко предградие Обервийе.
— Надявах се на уютна мансарда на левия бряг.
— Разбирам. Но когато ще ловиш риба — каза Дина, — е най-добре да отидеш там, където кълве.
Натали имаше само една молба: искаше да прекара нощта с майка си и баща си. Молбата ѝ бе отхвърлена. Много време и усилия бяха вложени в превръщането ѝ в Лейла Хадауи. Бе преценено, че е прекалено рисковано да се потопи, макар и за кратко, в предишното си битие. Опитен разузнавач можеше да преминава спокойно през мембраната, отделяща истинския му живот от този, който водеше в служба на страната си. Но току-що обучените нови служители като Натали често бяха прекалено крехки — като цветя, повяхващи на пряка слънчева светлина.
И така тя прекара последната си вечер в Израел само в компанията на меланхоличната жена, която я бе изтръгнала от убежището на стария ѝ живот. За да си запълва времето, опакова и разопакова куфарите си три пъти. После, след поръчаната отвън вечеря от агнешко с ориз, тя пусна телевизора и гледа епизод на египетска сапунка, която бе започнала да следи в Нахалал. След това седна на балкона и зарея очи в пешеходците, колоездачите и скейтбордистите, движещи се по крайбрежната алея в студената ветровита вечер. Беше забележителна гледка, сбъднатата мечта на първите ционисти, но Натали гледаше тези доволни евреи с презрителния поглед на Лейла. Те бяха окупатори, деца и внуци на колониалисти, откраднали земята на по-слаб народ. Затова трябваше да бъдат победени и прогонени — точно както те бяха прогонили предците на Лейла от Сумайрия в една майска вечер през 1948 г.
Гневът ѝ я последва и в леглото. Не помнеше дали изобщо бе спала тази нощ, а на сутринта беше със замъглени очи и опънати нерви. Облече дрехите на Лейла и покри косата си с любимия ѝ хиджаб в изумруден цвят. Долу я чакаше такси. Не истинско, а на Службата, шофирано от един от охраняващите агенти, които я следваха по време на кросовете ѝ в Нахалал. Той я откара право на летище „Бен Гурион“, където бе щателно претърсена и дълго разпитвана, преди да ѝ позволят да продължи. Лейла не се обиди от отношението. Като забрадена мюсюлманка бе свикнала да привлича вниманието на охранителите.
Влезе в терминала и тръгна към изхода, без да обръща внимание на враждебните погледи на израелските пасажери, а когато полетът ѝ бе обявен, кротко се качи в самолета. Съседът ѝ по място беше сивоокият мъж с бледото лице, а от другата страна на пътеката бяха сипаничавият разпитващ и неговият рошав съучастник. Никой от тях не се осмеляваше да погледне към забрадената жена, която пътуваше сама. Изведнъж тя се почувства изтощена. Каза скромно на стюардесата, че не би искала да бъде притеснявана. След това, докато Израел изчезваше под нея, затвори очи и засънува Сумайрия.
23.
Обервийе, Франция
Десет дни по-късно в северното парижко предградие Обервийе под приглушени фанфари отвори врати клиника „Жак Ширак“. На церемонията присъства министърът на здравеопазването, както и известен футболист, роден в Кот д’Ивоар. Той преряза трикольорната лента под аплодисментите на няколко активисти от общността, мокри от дъжда, които бяха специално събрани за случая. Френската телевизия излъчи кратък репортаж за откриването в централните новини същата вечер. А „Монд“ посвети малък коментар, в който нарече събитието „обещаващо начало“.