Целта на клиниката беше да подобри живота на хората от проблемното предградие, където престъпността и безработицата бяха високи, а държавното присъствие — оскъдно. Официално Министерството на здравеопазването надзираваше всекидневната дейност, но всъщност това беше секретно общо начинание на министерството и група „Алфа“ на Пол Русо. Директорът на клиниката — Ролан Жирар, беше служител на „Алфа“, същото се отнасяше и за закръглената рецепционистка. Шестте сестри и няколкото лекари обаче не подозираха нищо за раздвоената самоличност на институцията. Всички бяха наети от френската държавна болнична система и бяха избрани за проекта след много внимателно проучване. Никой никога не се бе запознавал с д-р Лейла Хадауи. Нито бе учил медицина или работил на предишни места с нея.
Клиниката се намираше на булевард „Виктор Юго“, между денонощна обществена пералня и магазин за тютюневи изделия, в който често идваха членове на местната мароканска наркобанда. Чинари хвърляха сянка върху тротоара пред скромния вход на клиниката, а над нея се издигаха три допълнителни етажа на красива стара сграда, боядисана в бежово и с капаци на прозорците. А зад булеварда се извисяваха гигантските сиви бетонни сгради, държавните жилищни комплекси и складове на бедните и родените в чужбина, най-вече в Африка и бившите френски колонии в Магреб. Това бе част от Франция, която поетите и авторите на пътеписи рядко се осмеляваха да посетят, Франция на престъпността, имигрантската омраза и все повече на радикалния ислям. Половината от жителите на предградието бяха родени зад граница, три четвърти бяха младите хора. Отчуждени и маргинализирани, те бяха готови за вербуване от ИДИЛ.
В първия ден от работата си клиниката беше обект на умерено, но скептично любопитство. Ала още от следващата сутрин към нея потече стабилен поток от пациенти. За мнозина това бе първото посещение при лекар от много време. А за някои, особено новопристигналите от вътрешността на Мароко и Алжир, това бе първата им среща с медик изобщо. Не беше учудващо, че те се чувстваха най-добре със специалистката по обща медицина, която бе скромно облечена, носеше хиджаб и можеше да говори с тях на родния им език.
Тя лекуваше възпалените им гърла, хронични кашлици, най-различни оплаквания и болести, които бяха пренесли от Третия свят. Каза на майка на четиресет и четири, че причината за силното ѝ главоболие е тумор в мозъка, а на мъж на шейсет, че след цял живот пушене си е докарал нелечим рак на белите дробове. А когато бяха прекалено болни, за да посетят клиниката, тя се грижеше за тях в тесните им апартаменти в жилищните комплекси. По миришещите на урина стълбища и мръсните дворове, където боклуците се носеха на малки циклони, момчетата и младите мъже на Обервийе я оглеждаха предпазливо. В редките случаи, когато говореха с нея, се обръщаха официално и с уважение. Жените и девойките обаче нямаха обществени забрани да ѝ изливат душите си. Жилищните комплекси бяха клюкарски, изолирани като арабски села, а д-р Лейла Хадауи беше нещо ново и интересно. Те искаха да знаят откъде е, какво е семейството ѝ, къде е учила медицина. Ала най-вече бяха любопитни защо на напредналата възраст от трийсет и четири години още не е омъжена. На този въпрос тя отговаряше с тъжна усмивка. Така оставяше впечатление за несподелена любов — или може би за изгубена любов в насилието и хаоса на съвременния Близък изток.
За разлика от другите служители, тя наистина живееше сред общността, която обслужваше. Макар и не във фабриките за престъпност, каквито бяха жилищните комплекси, а в удобен малък апартамент наблизо, където жителите бяха от работническата класа и родени в Париж. Отсреща имаше старомодно кафене, в което я бяха виждали да пие кафе, когато не беше в клиниката. Никога вино или бира, защото те бяха харам. Хиджабът ѝ очевидно дразнеше някои от съгражданите ѝ — долавяше го в тона на сервитьорите и във враждебните погледи на минувачите. Тя беше другата, чужденката. Това подхранваше омразата ѝ към родната ѝ страна и разпалваше тихия ѝ гняв. Защото д-р Лейла Хадауи, служителка на френската държавна бюрократична машина на здравеопазването, не беше жената, която изглеждаше. Тя се бе радикализирала от войните в Ирак и Сирия и от еврейската окупация на Палестина. Също така и от смъртта на Зиад ал Масри, единствената ѝ любов, загинал в ръцете на йорданските тайни служби. Тя беше черна вдовица, бомба със закъснител. Не го признаваше пред никого, само пред компютъра си. Той бе тайният ѝ изповедник.