— Кога пристигна? — попита йорданецът.
— Точно в десет.
— Служител за пример.
— Така изглежда.
Тъмните очи на йорданеца се плъзнаха по улицата — приличаше на сокол, следящ жертвата си.
— Не си прави труда, Фарид. Никога няма да ги намериш.
— Имаш ли нещо против да опитам?
— Моля, заповядай.
— Синият ван, двамата мъже в паркираната кола до пресечката, момичето, седнало само до витрината на кафенето.
— Грешка след грешка…
— А кои са двамата мъже в колата?
— Чакат свой приятел да излезе от аптеката.
— Или са от белгийските тайни служби.
— Последното нещо, от което трябва да се притесняваме, е Сюрте — добави мрачно Габриел. — От тях не се боят и терористите, които живеят в Моленбек.
— На мен ли го казваш — промърмори Фарид. — Тук, в Белгия, се произвеждат повече терористи, отколкото при нас.
— Е, това вече говори нещо.
— Знаеш ли — каза Фарид, — нямаше да имаме този проблем, ако не бяхте вие, израелците. Вие разбутахте естествения ред на нещата в Близкия изток, а сега всички плащаме цената.
Габриел се взря в улицата.
— Може би това все пак не беше чак толкова добра идея — отрони тихо той.
— Двамата да работим заедно ли?
Габриел кимна.
— Имаш нужда от колкото се може повече приятели, хабиби. Считай се за късметлия.
Водата завря и чайникът се изключи с тракване.
— Би ли имал нещо против ти да се заемеш? — попита йорданецът. — Боя се, че съм безпомощен в кухнята.
— Разбира се, Фарид. Не че имам нещо по-добро за правене.
— Със захар, моля. Много захар.
Габриел наля вода в чаша, пусна в нея стара торбичка чай и добави три пакетчета захар. Йорданецът духна плахо в нея, преди да вдигне чашата към устните си.
— Как е? — попита Габриел.
— Амброзия. — Фарид понечи да запали цигара, но се спря, когато Алон посочи към знака, че пушенето е забранено. — Не можа ли да запазиш стая за пушачи?
— Нямаше свободни.
Фарид върна цигарата в златната си табакера, която прибра в джоба на блейзъра си.
— Може би си прав — промърмори той, намръщен. — Може би идеята наистина не беше чак толкова добра.
Видяха го в единайсет предобед на същия ден, когато излезе от магазина, за да вземе четири кафета в пластмасови чаши за колегите си. Появи се и в един часа, когато отиде на обяд в кафенето зад ъгъла. Най-накрая в шест го забелязаха да си тръгва от работа и на мига беше последван от най-смирено изглеждащата душа в цял Брюксел, както и от една двойка — висок мъж със сако от туид и жена с ханш, създаден само за раждане, които не можеха да свалят ръце един от друг. Макар да не го знаеше все още, животът му — такъв, какъвто го познаваше — вървеше към своя край. Скоро, мислеше си Габриел, той щеше да съществува само в киберпространството. Щеше да е виртуална личност, единици и нули, цифров прах. Но само ако успеят да го приберат чисто, без следа, без приятелчетата му или белгийската полиция да разберат. Това нямаше да е лесно в град като Брюксел, гъстонаселен и с криволичещи улици. Но както бе казал веднъж великият Ари Шамрон, нищо, което си струва да се направи, не е лесно.
Шест моста прехвърляха широкия индустриален канал, който разделяше центъра на Брюксел от Моленбек. Пресичането на който и да е от тях означаваше напускане на Запада и влизане в ислямския свят. Както обикновено, Набил Ауад направи този преход през изрисувания с графити пешеходен мост, на който малцина белгийци се осмеляваха да стъпят. От страната на Моленбек до неугледен кей бе паркиран разбит ван, който някога е бил бял, с плъзгаща се врата. Набил Ауад сякаш не го забеляза. В момента имаше очи само за върлинестия мъж, който вървеше покрай мътните зелени води на канала. Личеше си, че не е арабин, а беше рядкост да видиш лице на западняк в Моленбек вечер. И още повече лицето да не се движи с един-двама приятели за кураж.
Набил Ауад, който винаги бе бдителен, спря до вана, за да пусне непознатия да отмине, което беше грешка. Защото в този момент страничната врата се плъзна по добре смазаната релса и два чифта тренирани ръце го дръпнаха вътре. Съмнителният мъж се качи на предната седалка и ванът бавно слезе от тротоара. Мина през арабското село, познато като Моленбек, покрай мъжете по сандали и забулените жени, халал магазините и турските сергии за пица. А в това време мъжът отзад, вече с вързани очи и белезници, се бореше за живота си. Ала нямаше смисъл: животът му — такъв, какъвто го познаваше — беше приключил.