В шест и половина вечерта двама мъже към края на средната възраст — единият елегантно облечен арабин с лице на хищна птица, а другият приличащ на евреин — излязоха от хотела на улица „Ломбар“ и се качиха в кола, която сякаш се появи от нищото. Камериерките влязоха в стаята им няколко минути по-късно, очаквайки обичайния погром след кратък престой на двама с подозрителен вид. Вместо това завариха всичко непокътнато, като се изключат две мръсни чаши на перваза на прозореца, едната с остатъци от чай, а другата — пълна с фасове, хитро нарушение на хотелската забрана. Управителят бе бесен, но не и изненадан. Това все пак беше Брюксел, столицата на престъпността на Западна Европа. Надписа сто долара към сметката за допълнително чистене и злостно добави и голяма сума за румсървис за храна и питиета, които никога не са били поръчвани. Управителят бе убеден, че няма да има оплаквания.
25.
Северна Франция
Участието на Пол Русо в това, което се случи после, беше ограничено до осигуряването на обезопасена квартира близо до белгийската граница, чиято цена скри дълбоко в оперативния си бюджет. Той предупреди Габриел и Фарид Баракат да избягват прилагането на каквато и да е тактика спрямо пленника, която дори смътно да напомня за изтезание. Въпреки това му беше пределно ясно, че лети опасно близо до слънцето. Във френското законодателство нямаше разпоредба, която позволяваше незаконно залавяне на белгийски гражданин на белгийска земя, дори и този гражданин да е заподозрян за участие в терористичен акт, извършен във Франция. Ако операцията някога станеше публично достояние, Русо със сигурност щеше да изгори в последвалия скандал. Ала той бе готов да поеме риска. Смяташе колегите си от белгийските специални служби за некомпетентни глупаци, допуснали създаването на убежище на ИДИЛ в сърцето на Европа. А и в много случаи Сюрте не успяваха да осигурят годна разузнавателна информация за заплахи срещу европейски цели. Ако питаха Русо, той просто им връщаше услугата.
Обезопасената квартира беше малка изолирана фермерска къща край Лил. Набил Ауад не знаеше това, защото през цялото пътуване беше с вързани очи, качулка и тапи в ушите. Тясната трапезария бе подготвена за пристигането му — метална маса, два стола и лампа с крушка като слънце. Нищо повече. Михаил и Яков го вързаха за един от столовете със самозалепващо тиксо и по сигнал на Фарид Баракат, изразен с едва доловимо кимване на царствената му глава, махнаха качулката. Младият йорданец веднага се сви от страх пред всяващия ужас човек от Мухабарат, седнал спокойно от другата страна на масата. За хора като Набил Ауад, йорданец от скромно семейство, това бе най-лошото място на света, на което можеше да се озове. Това бе краят на пътя.
Последвалата няколкоминутна тишина изнерви дори Габриел, който наблюдаваше от затъмнения ъгъл на стаята заедно с Ели Лавон. Набил Ауад вече трепереше от страх. Това беше тайната на йорданците, прозря Габриел. Не им се налагаше да изтезават, репутацията им вървеше преди тях. Тя им позволяваше да се мислят за нещо повече от братската им служба в Египет. Подобието на Мухабарат окачваше арестантите си на куки, преди дори да си направи труда да ги поздрави.
С друго леко кимване Фарид даде знак на Михаил да върне качулката на главата на затворника. Габриел знаеше, че йорданците силно вярваха в ограничаването на сетивата. Човек, лишен от възможността да вижда и чува, много бързо се дезориентираше, понякога дори само за минути. Ставаше тревожен и потиснат, започваше да чува гласове и да получава халюцинации. Скоро го връхлиташе някаква лудост. Само с шепот можеше да бъде убеден почти във всичко: че плътта му се топи върху костите; че ръката му я няма; че отдавна починалият му баща седи до него и наблюдава унижението му… И всичко това можеше да се постигне без бой, без ток, без вода. Трябваше само малко време.
Но времето не беше на тяхна страна, помисли си Габриел. Набил Ауад в момента беше на друг мост, който разделяше стария му живот от този, който скоро щеше да води по заповед на Фарид Баракат. Той трябваше да го премине бързо, без знанието на останалите членове на мрежата. Иначе тази фаза на операцията — с потенциал да унищожи всичко, сторено досега — щеше да е колосална загуба на време, усилия и ценни ресурси. Засега ролята на Габриел бе сведена до зрител. Неговото дело беше в ръцете на някогашния му враг.
Най-накрая Фарид проговори. Зададе кратък въпрос с дълбокия си баритон, който сякаш разтресе стените на малката френска трапезария. В гласа му нямаше заплаха, защото не беше необходима. Той показваше, че е силен, привилегирован и богат. И че е роднина на Негово Величество, а като такъв е потомък на пророка Мохамед, мир на духа му. Показваше, че ти, Набил Ауад, си нищожество. И ако трябва да избирам дали да ти отнема живота, бих го направил, без да ми трепне окото. И след това ще се насладя на хубава чаша чай.