— Кой е той? — беше въпросът, който Фарид зададе.
— Кой? — чу се тих пораженчески глас иззад качулката.
— Саладин — поясни Фарид.
— Той е превзел Йерусалим от…
— Не, не — прекъсна го Фарид, — не този Саладин. Говоря за човека, който ти е поръчал да сложиш бомба в еврейския център в Париж и на пазара в Амстердам.
— Нямам нищо общо с тези атентати! Нищо! Кълна се.
— Джалал ми каза друго.
— Кой е Джалал?
— Джалал Насер, твоят приятел от Лондон.
— Не познавам никого с това име.
— Разбира се, че познаваш, хабиби. Джалал вече ми разказа всичко. Призна, че ти си планирал операциите и в Париж, и в Амстердам. Каза, че ти си най-довереният лейтенант на Саладин в Западна Европа.
— Това не е вярно!
— Кое по-точно?
— Не познавам никакъв Джалал Насер и не съм планирал операциите. Работя в копирен център. Аз съм никой. Моля ви, трябва да ми повярвате.
— Сигурен ли си, хабиби? — попита Фарид тихо, сякаш бе разочарован. — Сигурен ли си, че това е твоят отговор?
Изпод качулката долиташе само тишина. С един поглед Фарид даде сигнал на Михаил и Яков да изведат затворника. От мястото си в ъгъла на стаята Габриел гледаше как двамата му доверени офицери изпълняват командата на Баракат. Засега това бе операция на йорданците. Габриел беше само наблюдател.
В мазето имаше приготвена стая. Тя бе малка, студена и влажна и вонеше на плесен. Михаил и Яков вързаха Набил Ауад с верига за походното му легло и заключиха подсилената звукоизолирана врата. На тавана имаше ярка крушка, защитена с метална решетка. Но това нямаше значение; за Набил Ауад слънцето беше залязло. С плътната качулка закриваща очите му, той живееше във вечна нощ.
Не след дълго тъмнината, тишината и страхът пробиха дупка в мозъка на Набил Ауад. Фарид наблюдаваше какво излъчва камерата в импровизираната килия. Той търсеше издайнически знаци — нервничене, гърчене, внезапни стряскания, — които да сигнализират за настъпването на емоционално изтощение и объркване. Лично бе провел безброй разпити в мрачните килии на Главната разузнавателна дирекция и знаеше кога да задава въпроси и кога да остави тъмнината и тишината да му свършат работата. Някои от терористите, с които Фарид бе говорил, бяха отказвали да се пречупят дори и при най-брутален разпит, но той бе преценил, че Набил Ауад е направен от по-мек материал. Имаше причина да е в Европа, вместо да се сражава, убива и реже глави в халифата. Ауад не беше джихадистът, приличащ на екшънгерой. Той бе винтче, а на него точно това му трябваше.
След два часа Фарид поиска затворникът да бъде доведен от килията. Зададе му три въпроса: „Каква беше точно ролята ти в атентатите в Париж и Амстердам? Как комуникираш с Джалал Насер? Кой е Саладин?“. Младият йорданец отново заяви, че не знае нищо за терористични атаки, не познава Джалал Насер и мистериозен мъж, който се нарича Саладин. Бил лоялен йордански поданик. Не вярвал в тероризма и джихада. Не ходел редовно в джамията. Харесвал момичета, пушел цигари и пиел алкохол. Работел в копирен център. И изобщо не бил важен човек.
— Сигурен ли си, хабиби? — попита Фарид, преди да върне Набил Ауад в мазето. — Сигурен ли си, че това е отговорът ти?
И така продължи цяла нощ, на периоди от по два часа, понякога четвърт час по-малко, понякога повече, така че Набил Ауад да не може да нагласи вътрешния си часовник и да се подготви за тихата агресия на Баракат. При всяко свое появяване младият йорданец изглеждаше все по-уплашен и по-объркан. Всеки път му задаваха едни и същи въпроси: „Каква беше точно ролята ти в атентатите в Париж и Амстердам? Как комуникираш с Джалал Насер? Кой е Саладин?“. Отговорите му никога не се различаваха. Той нищо не знаел, бил никой.
И през цялото време мобилният телефон на джихадиста вибрираше и светеше от входящ трафик от пет-шест различни източника на съобщения и социални мрежи. Телефонът бе в сръчните ръце на Мордекай, специалист по електроника, който систематично ровеше в паметта му за ценно съдържание. Два екипа — един от централата на ГРД и един от булевард „Цар Саул“ — бързо анализираха постъпващата информация. И заедно изработваха отговорите, които Мордекай пращаше от самия телефон. А те щяха да държат Набил Ауад жив в съзнанието на неговите приятели, семейството му и съратници в глобалното джихадистко движение. Една погрешна стъпка, една изпусната дума можеше да обрече цялата операция на провал.