Фарид пак се усмихна, окуражавайки Набил да разкаже повече за отношенията си с Джалал Насер, и младежът се подчини. Каза, че отначало Джалал бил сдържан и предпазлив пред сънародника си йорданец. Страхувал се, че е агент на ГРД или на МИ5, английската служба за сигурност. Но постепенно, след няколко разговора, които граничели с разпит, Набил спечелил доверието му. Насер му доверил, че бил пратен в Европа от ИДИЛ, за да участва в изграждането на мрежа, която да може да нанася удари по цели на Запад. Казал, че искал Набил да му помага.
— Как?
— Като вербувам хора.
— За ИДИЛ ли?
— За мрежата — каза Набил Ауад.
— В Лондон?
— Не. Той поиска да се преместя в Белгия.
— Защо в Белгия?
— Защото Джалал можел сам да се справи в Англия и си мислеше, че Белгия е обещаваща територия.
— Понеже там има много братя, така ли?
— Много — потвърди Набил. — Особено в Брюксел.
— Ти говореше ли фламандски?
— Разбира се, че не.
— А френски?
— Не.
— Но го научи.
— Много бързо.
— Ти си умно момче, Набил — загрижено кимна Фарид, — прекалено умен си, за да си губиш времето с тези джихадистки лайна. Трябва да завършиш образованието си. Животът ти можеше да се развие по различен начин.
— В Йордания ли? — Младежът поклати глава. — Та там, ако не си от видно семейство или близък до краля, нямаш никакъв шанс. Какво щях да правя? Да карам такси ли? Да работя като сервитьор в хотел за западни туристи и да сервирам алкохол на неверници?
— По-добре сервитьор, отколкото в сегашното ти положение, Набил.
Младият йорданец не каза нищо. Фарид отвори папка.
— Това е интересна история — каза той, — но се боя, че Джалал я разказва малко по-различно. Той твърди, че ти си се свързал с него. И че ти си този, който изгражда мрежата в Европа.
— Това не е вярно!
— Но нали разбираш какъв е проблемът ми, хабиби. Той ми казва едно нещо, а ти — съвсем друго.
— Аз ви казвам истината, Джалал лъже!
— Докажи го.
— Как?
— Разкажи ми нещо за Джалал, което аз все още не знам. Или още по-добре — добави Фарид, сякаш току-що му бе хрумнало, — покажи ми нещо на телефона или компютъра си.
— Компютърът ми е в Моленбек.
Фарид се усмихна тъжно и потупа затворника по опакото на дланта.
— Вече не, хабиби.
Откакто се водеше войната срещу тероризма, Ал Кайда и нейните смъртоносни разклонения се бяха оказали много приспособими. Прогонени от първоначалното си афганистанско убежище, те бяха намерили ново поле за действие в Йемен, Ирак, Сирия, Либия, Синайския полуостров на Египет… И даже в квартал на Брюксел, наречен Моленбек. Освен това бяха измислили нови методи за комуникация, с които избягваха подслушването и наблюдението на АНС — Агенцията за национална сигурност, и другите западни служби. Един от най-иновативните беше 256-битовата криптираща програма, наречена „Муджахидински тайни“.
След като Набил Ауад се заселил в Белгия, той я използвал, за да контактува безопасно с Джалал Насер. Просто пишел съобщения на лаптопа си, криптирал ги с „Муджахидински тайни“ и ги качвал на флашка, която се носела на ръка в Лондон. Оригиналните съобщения били изтривани. Въпреки това, на Мордекай не му бе никак трудно да намери остатъци на харддиска на лаптопа. Като използва паролата на Набил от четиринайсет знака, той възстанови файловете и превърна страниците с привидно хаотичен набор от букви и цифри в ясен текст. В единия от документите ставаше въпрос за обещаващо попълнение — французойка от алжирски произход на име Сафия Бурихан.
— Ти ли я въведе в мрежата? — попита Фарид, когато разпитът бе подновен.
— Не — отвърна младият йорданец. — Аз я намерих, но всъщност Джалал я вербува.
— Къде се запозна с нея?
— В Моленбек.
— Какво правеше тя там?
— Има роднини — мисля, че братовчеди. Приятелят ѝ току-що бе убит в Сирия.
— И тя скърбеше?
— Беше гневна.
— На кого?
— На американците, разбира се, но основно на французите. Приятелят ѝ бе загинал при френски въздушен удар.
— И искаше отмъщение?
— Отчаяно.
— Ти директно ли говореше с нея?