— Никога.
— Къде я срещна?
— На един купон в апартамента на приятел.
— Какъв купон?
— Ами такъв, на който никой добър мюсюлманин не бива да присъства.
— А ти какво правеше там?
— Работех.
— Нямаш ли против вербуваните от теб хора да пият алкохол?
— Повечето пият. Не помните ли — добави Набил Ауад, — Заркауи е бил пияница, преди да открие красотата на исляма.
— Какво се случи, след като изпрати съобщение до Джалал?
— Той ме инструктира да разбера повече за нея. Отидох до Олне су Боа, за да я наблюдавам няколко дни.
— Познаваш ли Франция?
— Франция е част от територията ми.
— И хареса това, което видя?
— Много.
— И тогава изпрати второ криптирано съобщение до Джалал. — Фарид размаха разпечатка.
— Да.
— Как?
— По куриер.
— Как се казва куриерът?
Младият йорданец успя леко да се усмихне.
— Питайте Джалал — рече. — Той може да ви каже.
Фарид вдигна снимката на забулената майка на Набил.
— Как се казва куриерът?
— Не знам името му. Никога не сме се срещали очи в очи.
— Значи, сте използвали тайници?
— Да.
— Как го викаше?
— Пусках съобщение в Туитър.
— Куриерът следи съобщенията ти?
— Очевидно.
— А тайниците?
— Имаме четири.
— В Брюксел?
— Или наблизо.
— Как куриерът разбира кой тайник да провери?
— Мястото е закодирано в съобщението.
От съседната стая Габриел видя на лаптопа си как Фарид Баракат постави листове хартия и химикалка пред Набил Ауад. Сломеният йорданец посегна бързо към химикалката и се хвана за нея като удавник за сламка. Пишеше на арабски пъргаво, без да спира. Пишеше заради родителите, братята и сестрите си, заради всички, които носеха името Ауад. Но най-вече, мислеше си Габриел, го правеше заради Фарид Баракат, който го беше победил. Набил Ауад вече му принадлежеше. Те го държаха в ръцете си.
Когато задачата бе изпълнена, Фарид поиска още едно име от своя пленник. Това бе името на мъжа, който управляваше мрежата, одобряваше целите, обучаваше хората, изработваше бомбите. Името на човека, който сам се наричаше Саладин. Набил Ауад през сълзи твърдеше, че не го знае. И Фарид, може би защото вече се бе уморил, избра да му повярва.
— Но си чувал за него, нали?
— Да, разбира се.
— Йорданец ли е?
— Съмнявам се.
— Сириец?
— Би могло.
— Иракчанин?
— Според мен да.
— Защо?
— Защото работи много професионално. Като вас — добави бързо Набил. — Много сериозно се отнася към своята безопасност. Не иска да бъде звезда като Бин Ладен, а просто да избива неверници. Само хората на върха знаят истинското му име и откъде е.
Вече беше нощ. С нахлузена качулка и вързани ръце, Набил Ауад беше върнат в някога белия ван, който го закара до летище Льо Бурже край Париж. Там го чакаше самолет „Гълфстрийм“, собственост на йорданския монарх. Набил Ауад се качи на борда без съпротива и само шест часа по-късно бе заключен в килия в централата на Главната разузнавателна дирекция в Аман. В паралелната вселена на интернет обаче той бе все още напълно свободен човек. Съобщи на приятели, последователи в социалните мрежи и управата на копирния център, където работеше, че му се е наложило внезапно да се върне в Йордания, защото баща му се разболял. Баща му не бе на разположение, за да опровергае казаното. И той, както всички членове на клана Ауад, вече бе под опеката на ГРД.
През следващите седемдесет и два часа мобилният телефон на Набил Ауад бе залят с изрази на загриженост. Два екипа анализатори — един в ГРД и един на булевард „Цар Саул“ — преглеждаха всеки имейл и всяко пряко съобщение за притеснителни знаци. А също така написаха и пуснаха няколко ужасни новини от името на Набил Ауад в Туитър. По всичко личало, че здравето на баща му се влошавало. Ако Бог решал, щял да се възстанови, ала засега нещата не изглеждали добре.
За непосветеното око думите, които се изливаха на страницата на Набил Ауад в социалната мрежа, изглеждаха напълно естествени за случая: изразяваха съпричастност към най-големия син в семейството, чийто баща е сериозно болен. Ала едно съобщение имаше доста странен синтаксис и избор на думи, което за един определен читател означаваше следното: празна кутия от белгийска бира бе скрита в храст прещип в края на малка полянка недалеч от центъра на Брюксел. В кутийката, завита в найлон, имаше флашка, която съдържаше един-единствен криптиран документ. Негов обект бе палестинска лекарка на име Лейла Хадауи.