Выбрать главу

27.

Серенкур, Франция

И тогава започна голямото чакане… Или поне така го наричаха тези, които трябваше да изтърпят ужасно дългите седемдесет и два часа, през които криптираното съобщение стоеше недокоснато в малкия си саркофаг от бирена кутийка. Беше поставено в основата на електрически стълб на улица „Керселар“ в брюкселския квартал Дилбек. Участниците в тази протяжна драма покриваха обширна територия. Те бяха пръснати от Бетнъл Грийн в Източен Лондон до имигрантското предградие северно от Париж и стая в една сграда в Аман, позната като Фабриката за нокти. Там, където беше затворен Набил Ауад и поставен на изкуствено дигитално дишане. Това, което правеха, си имаше прецедент: през Втората световна война британското разузнаване поддържало жива и функционираща мрежа от пленени немски шпиони, или поне така се струвало на ръководителите им от Абвера, на които британците давали фалшива и заблуждаваща разузнавателна информация. Израелците и йорданците правеха същото.

Единственото място, на което нямаше членове на екипа, беше Дилбек. Макар че бе на малко повече от километър от центъра на Брюксел, предградието беше пълно с малки ферми.

— С други думи — заяви Ели Лавон, който бе огледал мястото с тайника на сутринта след разпита на Набил Ауад, — това е шпионски кошмар.

Фиксирана точка за наблюдение там беше немислима. Беше невъзможно и да се наблюдава целта от спряла кола или от кафене. Паркирането не беше позволено на този участък от улица „Керселар“, а единствените кафенета бяха в центъра на предградието.

Затова решиха да скрият миниатюрна камера в избуялите бурени от другата страна на шосето. Мордекай следеше сложно криптирания ѝ сигнал от хотелска стая в центъра на Брюксел и го предаваше в сигурна мрежа, която позволяваше и на другите членове от екипа да го гледат. Скоро картината се превърна в истински хит сред тях. В Лондон, Тел Авив, Аман и Париж обучени професионални разузнавачи стояха неподвижни пред мониторите и се взираха в заплетения прещип в основата на бетонния електрически стълб. Рядко минаваше по някоя кола, самотен велосипедист или пенсионер от предградието, излязъл на сутрешна разходка. През повечето време изображението приличаше на статичен кадър, а не на живо излъчване. Габриел го наблюдаваше от импровизирания щаб в шато Тревил. Смяташе го за най-отегчителното нещо, което някога бе правил. Наричаше обекта консервата до стълба и се проклинаше наум, че бе избрал тайника в Дилбек пред другите три възможности. Не че те бяха много по-добри. Очевидно бе, че когато Джалал Насер ги е подбирал, не се е ръководил от естетиката на околната среда.

Чакането си имаше и забавни моменти. Немска овчарка, която приличаше на огромен вълк, всеки ден ходеше по голяма нужда в храста. А някакъв пенсионер с детектор за метал изрови кутийката и след като я огледа внимателно, я захвърли на мястото ѝ. Последва и библейската гръмотевична буря, която трая четири часа и заплашваше да отнесе кутията и съдържанието ѝ, както и самото предградие… Габриел нареди на Мордекай да провери състоянието на флашката, но той го убеди, че това не е необходимо. Беше я сложил в два непромокаеми найлонови плика, както обичайно го е правил и Набил Ауад. Освен това обясни, че проверката би била прекалено рискована. Винаги съществуваше възможност куриерът да пристигне точно в този миг, а и вероятно те не бяха единствените, които наблюдаваха тайника.

Целта на това начинание — Джалал Насер, човекът на Саладин за Европа, не даваше никакви знаци какви са намеренията му. Вече беше началото на лятото и Джалал не ходеше всеки ден на лекции в Кингс Колидж. Оставаше му само още един семестър, през който щеше да изучава влиянието на западния империализъм върху икономиките на страните от Арабския свят. А това значеше, че вече може да отделя повече време за нелегалната си дейност. По всичко личеше, че е човек, който си живееше добре на гърба на данъкоплатците. Дълго пиеше сутрешното си кафе в любимото си заведение на Бетнъл Грийн Роуд, пазаруваше на Оксфорд Стрийт, посещаваше Националната галерия, за да разглежда забранено от исляма изкуство, и се наслаждаваше на американски екшъни в киното на Лестър Скуеър. Дори ходи на мюзикъл — и то точно на „Момчетата от Джърси“, — което накара екипите в Лондон да се чудят дали не планира да взриви представлението. Нямаше признаци да е наблюдаван от британците, но външно Лондон, който приличаше на град, излязъл от книгите на Оруел, можеше да бъде заблуждаващ. МИ5 разчиташе не само на хора, които да следят заподозрените в тероризъм. Очите на камерите бяха вечно отворени.