— Съжалявам — каза тя, докато сгъваше вестника си, — но не чух името ви.
— Джалал — повтори той. — Джалал Насер.
— Джалал от Лондон ли?
— Да.
— И твърдите, че сме се срещали и преди?
— За кратко.
— Това обяснява защо не ви помня.
— Възможно е.
— И къде точно сме се срещнали?
— На Площада на републиката преди два месеца. Или може би бяха три. Имаше демонстрация срещу…
— Помня я. — Тя присви замислено очи. — Но вас не ви помня.
— Говорихме след това. Казах ви, че се възхищавам на страстта и отдадеността ви на каузата на Палестина. И че искам да поприказваме още за това. Написах ви как да се свържете с мен на брошура и ви я дадох.
— Щом казвате. — С престорена досада тя погледна през улицата. — Пробвате ли този изтъркан номер пред всички жени, които седят сами в кафенета?
— Да не би да ме обвинявате, че си измислям?
— Възможно е.
— А откъде мога да знам, че сте били на демонстрацията на Площада на републиката, ако не съм бил там?
— Все още нямам обяснение.
— Знам, че сте били там — каза той, — защото и аз бях там.
— Щом казвате.
Той махна на сервитьора и поръча кафе със сметана. Натали се обърна и се усмихна.
— Какво е толкова смешно?
— Френският ви е ужасен.
— Живея в Лондон.
— Това вече го установихме.
— Студент съм в Кингс Колидж — обясни той.
— Не сте ли малко възрастен за студент?
— И баща ми така казва.
— Баща ви, изглежда, е мъдър човек. И той ли живее в Лондон?
— В Аман. — Джалал млъкна, докато сервитьорът слагаше кафето пред него. След това небрежно попита: — Майка ви е от Йордания, нали?
Този път Лейла замлъкна. Това бе тишина, пълна с подозрение, с отдръпване.
— Откъде знаете, че майка ми е от Йордания? — попита тя накрая.
— Вие ми споменахте.
— Кога?
— След демонстрацията, разбира се. Обяснихте ми, че семейството на майка ви живее в Наблус. И че са избягали в Йордания и са били принудени да живеят в бежански лагер край Зарка. Знам го този лагер, между другото. Имам много приятели от него. Някога се молех в джамията там. Знаете ли джамията в лагера в Зарка?
— Да не би да говорите за джамията „Ал Фалах“?
— Да, същата.
— Много добре я познавам — каза тя. — Но съм напълно сигурна, че никога не съм ви казвала нищо от това.
— Та откъде иначе бих могъл да зная за майка ви? — учудено я изгледа той, ала тя продължаваше да мълчи. — И също така ми разказахте за баща си.
— Не е възможно.
Той не обърна внимание на възражението ѝ.
— Той не бил от Наблус като майка ви. А от Западна Галилея. — Замълча, след това добави: — От Сумайрия.
Лицето ѝ потъмня и тя започна да прави поредица от малки действия, които специалистите по разпити наричаха симптоми на колебание. Оправи си хиджаба, потупа с нокът по ръба на чашата си, огледа нервно тихата неделна улица — очите ѝ шареха навсякъде, само не се обръщаха към човека, седнал от другата страна на масата. Мъжът, който щеше да я предаде в ръцете на Саладин.
— Не знам кой сте — въздъхна тя накрая, — но никога не съм ви споменавала нищо за родителите си. Всъщност съм сигурна, че и никога не съм ви виждала до този момент.
— Как така? Тогава откъде знам тези неща за вас?
— Може би сте от специалните служби?
— Аз ли? От френското разузнаване? Та френският ми е ужасен. Сама го казахте.
— Тогава може би сте американец. Или израелец — добави тя.
— Вие сте параноичка.
— Така е, защото съм палестинка. И ако не ми признаете кой сте наистина и какво искате, си тръгвам. А и е много вероятно да намеря най-близкия полицай и да му се оплача от непознатия, който знае за мен неща, които не бива.
— Никога не е добра идея мюсюлманин да се замесва с френската полиция, Лейла. Много е вероятно да ви отворят специално досие. И ако го направят, могат да научат неща, които да се окажат пагубни за човек във вашето положение.
Тя сложи банкнота от пет евро до кафето си и понечи да стане, но той пак сложи длан върху ръката ѝ. Този път не беше леко, а направо я сграбчи шокиращо здраво. През това време продължаваше да се усмихва заради сервитьора, минувачите, имигрантите и местните французи, които вървяха под меката слънчева светлина.