Натали се шмугна покрай жените, като отговори на поздравите им, и се отправи към безбройните магазини в основата на блока. Супермаркет, фризьорски салон, малък ресторант за храна за вкъщи, магазин за очила, аптека — всички житейски потребности можеха да бъдат задоволени удобно на едно и също място. Това бе и целта на проектантите: да създадат самозадоволяваща се утопия за работническата класа. Малцина от обитателите на предградието се осмеляваха да отидат до центъра на Париж, освен ако не бяха такива късметлии, че да са си намерили работа там. Дори тогава те се шегуваха, че за краткото пътуване, за десетте минути с наземната железница, ще им трябват паспорт и документ, че са ваксинирани.
Натали стигна до входа на аптеката. Отвън имаше две бетонни пейки, на които бяха насядали африканци в традиционни роби. Тя прецени, че трябва да е няколко минути преди девет, но не можеше да е сигурна; беше дошла без никакви електронни устройства, както ѝ бе наредено, не носеше и ръчния си часовник с батерии. Единият от африканците, висок слаб мъж с кожа като от абанос, предложи на Натали да седне, но тя с учтива усмивка му показа, че предпочита да остане права. Гледаше вечерния трафик по булеварда и покритите жени, бъбрещи тихо на арабски, както и вече надрусаните тийнейджъри, които ѝ хвърляха по някой злобен поглед, сякаш можеха да видят истината под забрадката. Тя пое дълбоко дъх, за да забави биенето на сърцето си. „Аз съм във Франция — каза си. — И нищо не може да ми се случи тук.“
Минаха няколко минути, достатъчно дълго време, та Натали да се усъмни дали Джалал Насер не бе решил да отмени срещата. Вратата на аптеката зад нея се отвори и оттам излезе французин, който можеше да бъде сбъркан с човек от Северна Африка. Натали го позна; беше един от охранителите ѝ от френските служби за сигурност. Той мина покрай нея, без да отрони и дума, и се качи на задната седалка на очукано рено. Отзад към колата се приближаваше скутер, черен на цвят, достатъчно голям, за да побере двама пътници. Той спря пред аптеката, на метър от Натали. Водачът вдигна визьора на каската и се усмихна.
— Закъсня — каза Натали, раздразнена.
— Всъщност — отвърна Джалал Насер — ти подрани.
— Откъде знаеш?
— Защото те проследих.
Той извади втора каска от багажника. Натали предпазливо я взе. Ето нещо, което не ѝ бяха обяснили по време на обучението ѝ във фермата в Нахалал — как да носи каска върху хиджаб. Тя я сложи върху забрадката, закопча каишката под брадичката си и се качи на задната седалка на скутера. Той веднага пое и се включи в трафика. Докато преминаваха през каньоните на предградието с такава висока скорост, че пейзажът се размазваше, Натали стискаше здраво Джалал Насер през кръста, сякаш от това зависеше животът ѝ. „Аз съм във Франция — повтори си тя. — Нищо не може да ми се случи тук.“ След това осъзна грешката си. Вече не беше във Франция.
По-рано същия ден, следобед, в елегантен салон в Тревил се проведе разгорещен спор за нивото на наблюдение, което изискваше вечерната среща. Може би заради бремето на бъдещия му шефски пост Габриел искаше колкото може повече очи да наблюдават агента му — както човешки, така и електронни. Само Ели Лавон се осмели да предложи противоположно мнение. Той знаеше възможностите на наблюдението, както и неговите капани. Според него бе очевидно, че Джалал Насер имаше намерение да изведе потенциалната си жертва на разходка, за да установи дали някой не я следи, преди да си разголи джихадистката душа пред нея. И ако откриеше, че са наблюдавани, операцията щеше да бъде обречена, преди да е започнала. Лавон също така каза, че е невъзможно да се скрие проследяващо устройство в Натали, защото технологично подготвените воини на ИДИЛ и Ал Кайда знаеха как да го намерят.
Беше братски спор, но разгорещен. Повишаваха се гласове, разменяха се леки обиди, дори при покачване на напрежението полетя един банан. След това Лавон настояваше, че светкавичното приклякане на Габриел, макар и впечатляващо, е било напълно ненужно, защото това бил само предупредителен изстрел. Накрая Ели надделя в спора, дори и само защото дълбоко в шпионското си сърце Габриел усещаше, че старият му приятел е прав. Той прие великодушно поражението, но това не го направи по-малко тревожен, че ще прати агентката си съвсем сама на срещата. Въпреки безобидната си външност, Джалал беше безмилостен и отдаден джихадист убиец, който бе ръководил провеждането на два унищожителни терористични атентата. А Натали, колкото и да бе обучена и интелигентна, бе просто еврейка, която случайно знаеше много добре арабски.