И така, когато в девет часа и две минути същата вечер Натали яхна задната седалка на скутера „Пиаджо“ на Джалал Насер, само френски очи видяха това, и то отдалеч. Разнебитеното рено ги последва на известно разстояние, но скоро бе сменено от ситроен. Ситроенът също изостана и вече само камерите ги наблюдаваха. Те ги проследиха на север, покрай летище Льо Бурже и „Шарл дьо Гол“, и на изток през селата Тию и Жуйи. След това, в девет и двайсет, Пол Русо се обади на Габриел, за да му каже, че Натали е изчезнала от радара им.
В този момент Габриел и екипът му се приготвиха за ново голямо чакане. Мордекай и Одед подхванаха ожесточен мач на тенис на маса, Михаил и Ели Лавон водеха войни на шахматната дъска, а Йоси и Римона гледаха американски филм по телевизията. Само Габриел и Дина отказаха да си поотпочинат с някое от обичайните забавления. Габриел крачеше сам в тъмната градина, притеснен до смърт, а Дина седеше сама в импровизирания оперативен щаб и се взираше в черния екран на монитора. Дина скърбеше. Защото би дала всичко, за да е на мястото на Натали.
След като оставиха и последните парижки предградия зад гърба си, те пътуваха още час през спящи засети ниви и селца като от пощенска картичка. На пръв поглед сякаш не следваха цел и посока. Или пък пътуваха два часа? Натали не можеше да определи. Гледката ѝ беше ограничена. Виждаше само широките рамене на Джалал, задната страна на каската му, тясната му талия, за която се държеше с чувство за вина, защото мислеше за своя любим Зиад. Известно време се опитваше да се ориентира къде се намират, като четеше табелите с имената на селата, в които влизаха и излизаха, и номерата на магистралите, по които препускаха. Накрая се предаде и погледна нагоре. Звездите блестяха ярко на черното небе, а ниската светла луна ги следваше през пейзажа. Тя предполагаше, че отново се е върнала във Франция.
Накрая пристигнаха в покрайнините на средно голям град. Натали го знаеше; беше Санлис, древният град на френските крале край гората Шантийи. Джалал караше бързо по калдъръмените улички на средновековния център, после паркира в малък вътрешен двор. От двете му страни имаше високи стени от сив кремък, а от третата — тъмна двуетажна сграда със затворени капаци на прозорците, която не даваше никакви признаци, че е населена. Отнякъде долиташе тежък звън на църковна камбана, но иначе градът бе призрачно тих. Джалал слезе и махна каската си. Натали направи същото.
— Свали и хиджаба — промърмори той на арабски.
— Защо?
— Защото това не е място за хора като нас.
Натали разкопча хиджаба и го сложи в каската. Джалал я огледа внимателно в тъмнината.
— Нещо не е наред ли? — попита тя.
— Ти си просто…
— Просто какво?
— По-красива, отколкото си представях. — Той заключи двете каски в багажника. След това от джоба на сакото си извади някакъв предмет с размерите на старомоден пейджър. — Изпълни ли указанията ми за телефоните и електронните устройства?
— Разбира се.
— А носиш ли кредитни карти?
— Не, никакви.
— Имаш ли нещо против да проверя?
Той прокара предмета методично по тялото ѝ; по ръцете и краката, през раменете, гърдите и ханша ѝ, надолу по цялата дължина на гръбнака.
— Издържах ли теста?
Без да каже и дума, той прибра устройството в джоба на сакото си.
— Името ти наистина ли е Джалал Насер?
— Това има ли значение?
— За мен има.
— Да, точно така се казвам.
— А организацията ти?
— Опитваме се да възродим халифата в мюсюлманските земи на Близкия изток и да установим ислямска доминация над останалия свят.
— Ти си от ИДИЛ.
Без да отговори, той се обърна и я поведе през пустата улица към звука от църковни камбани.
— Хвани ме за ръка. — Той драматично снижи глас. — Говори ми на френски.
— За какво?
— Каквото и да е. Няма значение.
Тя го хвана под ръка и му разказа за деня си в клиниката. Той кимаше от време на време, винаги на неподходящото място, но не правеше опит да ѝ отговаря с ужасния си френски. Накрая я попита на арабски:
— Коя беше жената, с която пи кафе вчера следобед?
— Моля?
— Жената в „Кафе дьо Флор“, онази забулената. Коя беше тя?
— Откога ме следиш?