— Отговори на въпроса ми, моля.
— Казва се Мона.
— Мона коя?
— Мона ел Баз. Учихме заедно медицина. Сега живее във Франкфурт.
— И тя ли е палестинка?
— Египтянка е.
— Не ми приличаше на египтянка.
— Произхожда от старо семейство, много аристократично.
— Бих искал да се видя с нея.
— Защо?
— Може да помогне на каузата ни.
— Не си прави труда. Мона не мисли като нас.
Той изглеждаше шокиран от думите ѝ.
— Защо тогава дружиш с такъв човек?
— А ти защо учиш в Кингс Колидж и живееш в страната на куфар?
Улицата ги отведе до площада. Масите на малък ресторант се бяха разпилели по калдъръма, а от другата страна се издигаха готическите кули и аркбутаните на санлиската катедрала.
— А магазинът за дрехи на улица „Вавен“? — попита той, надвиквайки биенето на камбаните. — Защо се върна там?
— Забравих си кредитната карта.
— Била си заета с нещо друго, така ли?
— Не е задължително.
— Нервна ли беше?
— И защо да бъда?
— Знаеше ли, че те следя?
— Следеше ли ме?
Вниманието му бе привлечено от смеха, който долиташе от масите на ресторанта. Той хвана ръката ѝ и когато камбаните утихнаха, я преведе през площада.
— Колко добре познаваш Корана и хадисите? — попита той внезапно.
Тя му беше благодарна, че смени темата, защото това означаваше, че повече няма притеснения за истинската ѝ самоличност. За миг си спомни как не беше отваряла Корана, преди да попадне във ферма в Долината на Израил. Вместо това обясни, че родителите ѝ били светски хора и тя открила красотата на Корана чак когато била в университета.
— Знаеш ли кой е Махди? — попита той. — Този, когото наричат Спасителя?
— Да, разбира се. В хадисите се казва, че той ще се появи като обикновен човек. „Неговото име ще бъде моето име — цитира тя съответния пасаж. — И името на баща му — името на моя баща.“ Той ще бъде един от нас.
— Много добре. Продължавай, моля те.
— Махди ще управлява земята до Страшния съд и ще спаси света от злото. Няма да има християни след пристигането на Махди. — Тя замълча, след това добави: — Както и евреи.
— Няма да има и Израел.
— Слава на Аллах — чу се Натали да казва тихо.
— Да, божията воля. — Той спря в средата на площада и се загледа неодобрително в тъмната южна фасада на старинната катедрала. — Скоро ще изглежда като Колизеума в Рим и Партенона в Атина. Нашите мюсюлмански туристически гидове ще обясняват какво се е случвало на това място. Тук са изповядвали вярата си куфар, ще казват те. Тук са кръщавали младенците си. Тук техните свещеници са шепнели магии, които превръщали хляба и виното в тялото и кръвта на нашия пророк Иса. Краят е близо, Лейла. Часовникът отброява последните часове.
— Възнамерявате да ги унищожите ли?
— Няма да се наложи. Те сами ще се унищожат, като нахлуят в земите на халифата. Последната битка между армиите на Рим и армиите на исляма ще бъде сирийското село Дабик. В хадисите се казва, че „Черните знамена ще дойдат от Изток, предвождани от силни мъже с дълги коси и бради, фамилиите им ще бъдат като родните им градове“. Мъже като Заркауи и Багдади. — Той млъкна и се обърна към нея. След това каза: — И ти, разбира се.
— Аз не съм воин. Не мога да се бия.
— Ние не позволяваме на жените си да се бият, Лейла, поне не на бойното поле. Ала това не означава, че не може да си воин.
Ято полски врани излетя шумно изпод подпорите на катедралата. Натали гледаше как черните им силуети пърхат на фона на небето като черните знамена на силните мъже от Изтока. След това последва Джалал през входа към южния напречен неф. Служителката, побеляла мършава жена на около седемдесет години, ги осведоми, че катедралата затваря след десет минути. Натали прие брошура и след това отиде при Джалал под централния купол. Той гледаше на запад през нефа. Натали погледна в обратна посока към мястото за хора, към главния олтар. Прозорците с витражи бяха невидими в мрака. В катедралата нямаше никого освен възрастната служителка.
— Организацията, за която работя — обясни Джалал и арабските му думи отекнаха меко сред колоните на аркадите, — се занимава с външните дела на „Ислямска държава“. Нашата цел е да въвлечем Америка и европейските ѝ съюзници в сухопътна война в Сирия чрез добре прицелени насилствени действия. Атентатите в Париж и Амстердам бяха дело на нашата мрежа. Планирали сме още много атаки, някои съвсем скоро.
Джалал говореше, докато се взираше по цялата дължина на катедралата. Обърната към апсидата, Натали попита: