Жената, позната вече като д-р Лейла Хадауи, не знаеше за войната между службите, която се водеше около нея. Тя се грижеше за пациентите си в клиниката, през свободното си време си почиваше в кафенето срещу апартамента ѝ, а от време на време се осмеляваше да отиде до центъра на Париж на покупки или на разходка. Вече не разглеждаше екстремистки материали в интернет, защото беше инструктирана да не го прави. Нито обсъждаше политическите си убеждения с приятели и колеги. Основно говореше за лятната си ваканция, която бе планирала да прекара в Гърция с приятелка от университета. Пакетът със самолетните ѝ билети и хотелската резервация пристигна три дни преди датата, на която трябваше да тръгне. Туристически агент от Лондон на име Фарук Гази се бе погрижил за всичко. Д-р Хадауи не плащаше за нищо.
След пристигането на пакета Габриел и останалите от екипа вече бяха в състояние на война. Те също си организираха пътуване — всъщност булевард „Цар Саул“ се погрижи за всичко — и рано на следващата сутрин първите агенти се движеха тихо към тайните си назначения. Само Ели Лавон остана в Серенкур с Габриел — решение, за което по-късно щеше да съжалява, защото старият му приятел бе извън кожата си от притеснение. Той бдеше над Натали като родител над болно дете, търсеше признаци за тревога, промяна в настроението и поведението ѝ. Ако тя бе уплашена, то не го показваше — чак до последната вечер, когато Габриел я вмъкна в бърлогата на Пол Русо на Рю дьо Гренел за последни указания. Щом ѝ даде последна възможност да промени решението си, тя само се усмихна. След това написа писмо до родителите си, което да им бъде предадено, в случай че загине. Учудващо, но Габриел не отказа да го приеме. Прибра го в плик, запечата го и го сложи във вътрешния джоб на сакото си, където щеше да остане, докато тя се върне от Сирия.
ИДИЛ даваха на повечето вербувани от тях европейци подробен списък с неща, които да сложат в багажа си. Д-р Лейла Хадауи обаче не беше за тях обикновена придобивка и затова багажът ѝ имаше за цел да заблуждава: летни рокли от онези, които носеха разхайтените европейки, разголен бански костюм, еротично бельо. Сутринта тя се облече благочестиво, закопча внимателно хиджаба си и се отправи с куфара през тихите улици на предградието към спирката на наземната железница в Обервийе. Пътуването до летище „Шарл дьо Гол“ трая десет минути. Тя премина през необичайно затегнатата охрана и се качи на самолета на „Ер Франс“ за Атина. От другата страна на пътеката, облечен като за заседание на борда на директорите на компания от класацията на „Форчън“, беше дребният мъж с незабележимото лице. Натали надничаше усмихнато през прозореца, докато Франция изчезваше под нея. Не беше сама. Още не.
Така се случи, че денят, в който тя отпътува, бе изпълнен с особено много насилие в Близкия изток — дори и по кървавите стандарти на региона. Имаше обезглавявания и изгаряния в Сирия, серия от едновременни самоубийствени атентати в Багдад, талибанска атака в Кабул, нови битки в Йемен, няколко нападения с нож в Йерусалим и Тел Авив, стрелба по западни туристи в крайбрежен хотел в Тунис… Така че бе разбираемо защо сравнително лекото спречкване между войнстващи ислямисти и йорданската полиция мина общо взето незабелязано. Инцидентът се бе случил в десет и петнайсет сутринта край село Рамта, намиращо се на няколко метра от сирийската граница. Ислямистите били четирима и всички загинали по време на кратката престрелка. Единият от тях по-късно бил идентифициран като Набил Ауад, двайсет и четири годишен йордански гражданин, който живеел в квартал Моленбек, Брюксел. В изявление в социалните мрежи ИДИЛ потвърдиха, че Ауад е член на тяхната организация, който изиграл водеща роля при атентатите в Париж и Амстердам. Обявиха го за свещен мъченик и се заклеха да отмъстят за смъртта му, като отприщят „реки от кръв“. Последната битка, казаха те, ще бъде на място, наречено Дабик.