— Отседнали сме в един и същ хотел — каза то.
— Да, и аз така мисля.
— Аз съм Миранда Уорд.
Д-р Лейла Хадауи протегна ръка и се представи.
— Какво хубаво име. Искаш ли да пийнем по нещо?
— Тъкмо се канех да се върна в хотела.
— Вече не мога да понасям гледката на нашия бар. Прекалено много проклети англичани! Особено онзи плешив тип и закръглената му жена. Боже, какви досадници! Ако още един път се оплачат от обслужването, ще си прережа вените.
— Да отидем някъде другаде тогава. Само че къде?
— Била ли си в „Танго“?
— Не мисля.
— Натам е.
Миранда хвана Натали за ръката, сякаш се боеше да не я изгуби, и я поведе през сенчестата улица. Тя беше слаба, руса, луничава и миришеше на черешово сладко и кокос. Сандалите ѝ пляскаха по калдъръма като шамари по нечия омразна буза.
— Ти си французойка — каза тя внезапно с укорителен тон.
— Да.
— Истинска французойка ли?
— Семейството ми е от Палестина.
— Разбирам. Жалко.
— За кое?
— За цялата бежанска история. А и онези израелци! Ужасни същества.
Д-р Лейла Хадауи се усмихна, но не каза нищо.
— Сама ли си тук? — попита Миранда.
— Планът не беше такъв, но така се случи.
— Какво се случи?
— На приятелката ми ѝ се наложи да се откаже в последния момент.
— И с мен така стана. Приятелят ми ме заряза заради друга жена.
— Пълен идиот.
— Така е, ала беше разкошен. Стигнахме.
„Танго“ оживяваше по-късно. Минаха през пустото помещение, приличащо на пещера, и излязоха на терасата. Натали поръча чаша бяло вино от Санторини, а Миранда — водка мартини. Отпи скромно, направи физиономия и върна чашата на масата.
— Не ти ли харесва? — попита Натали.
— Всъщност не близвам алкохол.
— Наистина ли? Тогава защо ме покани да пийнем?
— Трябва да поговоря с теб насаме. — Тя погледна към потъмнялото море. — Хубаво е тук, но е ужасно скучно. Какво ще кажеш да си направим пътешествие, само двете? Ще бъде приключение, обещавам.
— Къде?
Миранда се усмихна и вдигна мартинито към устните си.
— Някога това ми харесваше. А сега ми се струва като проклет лак за нокти.
Двете се върнаха заедно в „Панорама“ и информираха рецепционистката, че планират да пътуват до Турция. Не нямаха нужда от помощ за резервациите за ферибота; други хора се бяха погрижили за това. Обаче биха искали да си запазят стаите; престоят им в Турция щял да бъде кратък. След това д-р Хадауи се върна сама в стаята си и си събра багажа. После прати съобщение на „баща си“, с което го осведомяваше за плановете си. Баща ѝ я помоли да внимава. Миг по-късно ѝ прати второ съобщение.
ДОБРЕ ЛИ СИ?
Натали се поколеба и написа отговора си.
САМОТНА, НО ДОБРЕ.
ИМАШ ЛИ НУЖДА ОТ КОМПАНИЯ?
Отново се поколеба и удари два пъти с пръст по екрана.
ДА.
Нямаше отговор. Натали слезе на терасата, като очакваше да види Миранда Уорд, но там от нея нямаше и следа. Високият блед руснак беше на обичайното си място на бара, където бе намерил нова жертва. Натали седна с гръб към него и поднесе към устните си чаша вино, която щеше да ѝ бъде последна за много седмици напред. Когато я изпи, сервитьорката ѝ донесе втора.
— Не съм я поръчвала.
— От него е. — Сервитьорката погледна към бара. След това подаде на Натали листче, сгънато на две. — И това е от него. Май тази вечер нямате късмет.
Когато сервитьорката си тръгна, Натали прочете бележката. Усмихна се, отпи от втората чаша и пъхна бележката в дамската си чанта. След това си тръгна, без да обърне внимание на неприятния тип на бара. В стаята си взе набързо душ, окачи табелката „Не ме безпокойте“ на дръжката на вратата и изгаси светлините. Седна сама в тъмнината и зачака почукването на вратата. То дойде в десет и двайсет. Когато отвори, мъжът влезе тихо като нощен обирджия.
— Моля те — каза тя и се отпусна в прегръдките му, — кажи му, че искам да се прибера. Предай му, че не мога да го направя. И че съм уплашена до смърт.
33.
Санторини, Гърция
— Как е истинското ти име? — попита Натали.
— Управата на хотел „Панорама“ е останала с впечатлението, че съм Майкъл Данилов.