— Така ли е?
— Топло. — Той стоеше пред вратата към балкона, осветен от луната, бледа като лицето му. — А ти, доктор Хадауи, не бива да каниш мъж като мен в стаята си.
— Нищо такова не съм направила, господин Данилов. Казах, че имам нужда от компания. Можеха да пратят и жената.
— Смятай се за късметлийка. Емпатията не е силната ѝ страна. — Той се извърна към нея и очите му намериха нейните в полумрака. — Всички ставаме нервни преди голяма операция, особено тези от нас, които трябва да работят в държави, където няма посолства, в случай че нещо се обърка. Но имаме доверие на мисията и на планирането и отиваме. Това ни е работата.
— Аз не съм като теб.
— Всъщност приличаш на мен много повече, отколкото предполагаш.
— А каква ти е работата?
— Такава, за която никога не говоря.
— Убиваш хора?
— Премахвам заплахи за нашата сигурност. И в нощта преди голяма операция винаги се страхувам, че аз ще бъда премахнатият.
— Ала все пак отиваш.
Той се загледа навън и смени темата:
— Значи, хубавичката госпожица Уорд ще те преведе от другата страна.
— Не изглеждаш изненадан.
— Не съм. Даде ли ти маршрута?
— От Санторини до Кос, от Кос до Бодрум.
— Две млади жени на почивка, много професионално. — Мъжът се извърна и следващите му думи излетяха в нощта. — Той сигурно има много високо мнение за теб.
— Кой?
— Саладин.
Откъм коридора долетяха гласове на пияни англичани. Когато пак настана тишина, той погледна светещия циферблат на ръчния си часовник.
— Фериботът за Кос тръгва рано. Трябва да поспиш.
— Да спя? Не говориш сериозно.
— Важно е. Утре те чака тежък ден.
Мъжът пусна щорите и стаята потъна в пълен мрак, след това тръгна към вратата.
— Моля те, не си отивай — прошепна Натали. — Не искам да съм сама.
Той се поколеба за секунда, седна на леглото, подпря гръб на таблата и изпъна дългите си крака. Натали сложи възглавница на хълбока му и легна на нея. Той я зави с тънкото одеяло и отметна косата от лицето ѝ.
— А сега затвори очи.
— Затворени са.
— Не, не са.
— Можеш да виждаш в тъмното?
— Всъщност доста добре.
— Поне си свали обувките.
— Предпочитам да спя с тях.
— Шегуваш се.
С мълчанието си той ѝ отговори, че не се шегува. Тя се засмя тихо и отново попита за името му. Този път той ѝ каза истината: наричал се Михаил Абрамов.
— Кога си дошъл в Израел?
— Като тийнейджър.
— Защо семейството ти напусна Русия?
— По същата причина, по която твоето е напуснало Франция.
— Може би наистина не сме чак толкова различни.
— Казах ти.
— Не си женен, нали? Ще ми е неприятно, ако…
— Не съм.
— А сериозна приятелка?
— Вече не.
— Какво се случи?
— Не е толкова лесно да имаш връзка с нашата работа. Скоро ще разбереш.
— Нямам намерение да оставам в Службата, когато това свърши.
— Ще видим.
Той сложи дланта си на гърба ѝ и започна леко да го разтрива.
— Някой казвал ли ти е, че си много добър в това?
— Затвори очи.
Тя го послуша. Ала не защото изведнъж ѝ се бе приспало; просто цялото ѝ тяло настръхна от докосването му. Тя прехвърли ръка през бедрата му. Пръстите му се спряха, след това продължиха да разтриват гърба ѝ.
— Мислиш ли, че можем да излезем на по питие, когато всичко това приключи? — попита тя. — Или и това не е позволено?
— Затвори очи — повтори той. И това беше всичко, което ѝ каза.
Пръстите му се плъзнаха на няколко сантиметра по-надолу по гърба ѝ. Тя залепи длан за бедрото му и леко го стисна.
— Недей — каза той и след това добави: — Не сега.
Тя отдръпна ръката си и стисна брадичката си, докато пръстите му се разхождаха по гърба ѝ. Сънят я преследваше, ала тя го държеше на разстояние.
— Кажи му, че не мога да го направя — каза сънливо. — Кажи му, че искам да се прибера.
— Спи, Лейла — прошепна мъжът.
Когато на сутринта тя се събуди, него го нямаше.
Приличащите на кубчета захар къщи на Тира все още розовееха от изгрева, когато Натали и Миранда излязоха на улицата в седем и петнайсет. Отидоха до близката стоянка, влачейки след себе си куфари на колелца, и взеха такси което да ги закара до ферибота в Атиниос. Плаването на изток до Кос траеше четири часа и половина; те го прекараха на окъпаната от слънчеви лъчи панорамна палуба и в кафенето на кораба. Като се възползва от обучението си, Натали усърдно търсеше дали някой от пътниците я наблюдава и се надяваше Михаил да е сред тях. Не разпозна никого. Изглежда, вече бе сама.