— Той един от тях ли е — попита сега Картър, — или един от вас?
— Тя — поправи го Габриел. — И е една от нас.
Картър отново тихо изруга.
— Май наистина си си изгубил ума.
Той си наля чаша кафе от термоса с помпа върху скрина. Бяха във всекидневната на елегантна тухлена къща, федерална собственост, на Ен Стрийт в Джорджтаун, перлата в короната на огромната мрежа от тайни квартири на ЦРУ във Вашингтон. Габриел често бе гостувал тук по време на младенческите години в отношенията между Службата и Лангли след 11 септември. Тук бе планирал операции, вербувал агенти и дори веднъж — в началото на първия мандат на американския президент — се бе съгласил да преследва и убие терорист, за когото се оказа, че има американски паспорт в джоба си. Такова беше естеството на отношенията. Габриел доброволно бе изпълнявал ролята на тайно разклонение на ЦРУ, извършвайки операции, които по политически причини Картър не можеше да предприеме. Сега обаче Алон щеше да стане шеф на своята служба, и то съвсем скоро. А това означаваше, че по протокол щеше да е по-висшестоящ от Картър. Габриел тайно подозираше, че и той самият много иска да стане шеф. Миналото му обаче нямаше да позволи това. В месеците след 11 септември беше затварял терористи в секретни затвори, беше ги транспортирал в страни, в които са били измъчвани и подлагани на разпити, каквито Габриел наскоро бе видял да се практикуват във фермата в Северна Франция. Картър бе свършил мръсната работа, необходима за предотвратяването на нов спектакъл на Ал Кайда на американска земя. И за наказание щеше завинаги да му се налага да чука учтиво на вратите на по-некадърни от него.
— Не знаех, че Службата има някакъв интерес да преследва ИДИЛ — каза той.
— Все някой трябва да го направи, Ейдриън. Защо да не сме ние?
Картър погледна смръщено Габриел, отказвайки подчертано да му предложи кафе.
— Последния път, когато говорих с Узи за Сирия, той бе много доволен да остави лудите да се изпотрепят. Врагът на моя враг е мой приятел — не е ли това златното правило на очарователния ви малък регион? След като режимът, иранците, „Хизбула“ и сунитските джихадисти се избиват помежду си, Службата бе напълно удовлетворена да седи на първия ред и да се наслаждава на представлението. Така че не ми чети лекции как бездействаме и не правим нищо за ИДИЛ.
— Узи няма дълго да остане шеф.
— Така се говори — съгласи се Картър. — Всъщност очаквахме смяната да се случи още преди няколко месеца и бяхме доста изненадани, когато Узи ни съобщи, че ще остане за неограничен период от време. За кратко се чудехме дали новината за нещастната смърт на избрания негов наследник не е вярна. Е, сега вече знаем истинската причина Узи още да бъде шеф. Наследникът му е решил да проникне в глобалната терористична мрежа на ИДИЛ чрез свой агент. Благородна цел, но и невероятно опасна.
Габриел не отговори.
— За протокола — подхвърли Картър, — изпитах облекчение, когато научих, че новината за твоята гибел се оказа преувеличена. Може би някой ден ще ми кажеш защо го направи.
— Някой ден може би. А сега — добави Габриел — с удоволствие ще пия кафе.
Картър наля втора чаша.
— Бих предположил, че си се преситил от Сирия след последната ти акция. Колко ти струваше тя? Май беше осем милиарда долара.
— Осем милиарда и двеста милиона — поправи го Габриел. — Но кой ли ги брои?
— Доста скъпо за един човешки живот.
— Най-добрата ми сделка. И ти би постъпил така на мое място.
— Но не бях на твое място — каза Картър, — защото не ни каза и за това начинание.
— А вие не ни казахте, че правителството тайно преговаря с иранците, нали, Ейдриън? След всичката работа, която свършихме заедно, за да забавим програмата, ни забихте нож в гърба.
— Не съм ви го забил аз, президентът го направи. Аз не определям политиката, само крада тайни и правя анализи. Всъщност — добави Картър, след като помисли известно време — не правя вече и това. Основно избивам терористи.
— Но недостатъчно.
— Предполагам, че намекваш за политиката ни към ИДИЛ.
— Щом така искаш да наричаш нещата. Първо проспахте надигащата се буря. А след това отказахте да си вземете чадър и шлифер.