— Не сме единствените, които не видяхме надигането на ИДИЛ. Службата също го пропусна.
— Бяхме прекалено заети с Иран по това време. Помниш Иран, нали, Ейдриън?
Настъпи мълчание.
— Да не правим така — каза Картър след малко. — Постигнали сме прекалено много заедно, за да позволим на политиците да застанат помежду ни.
Това бе протегната маслинова клонка. Габриел я прие с кимване.
— Така е — съгласи се Картър. — Закъсняхме за партито на ИДИЛ. Вярно е също така, че дори и след като отидохме на него, избягвахме студения бюфет и купата с пунш. Виж, след дългогодишно присъствие на подобни купони се уморихме от тях. Президентът ни даде ясно да се разбере, че последният, онзи в Ирак, е бил смъртоносна скука. Освен това ни е струвало много в американска кръв и ресурси. И затова сега той няма намерение да прави друго в Сирия. Особено след като противоречи на общото схващане…
— Кое?
— Ами това, че сме прекалили с реакциите си спрямо 11 септември. И че тероризмът е досада, а не заплаха. И че можем да поемем още един удар като онзи, който постави икономиката и транспортната ни система на колене, и да станем по-силни след това. А и да не забравяме — добави Картър — нещастната реплика на президента, че ИДИЛ са младежкият отбор. Президентите не обичат да бъдат опровергавани.
— Нито шпионите.
— Аз не определям политиката — повтори Картър. — Аз правя разузнаване. И в момента същото разузнаване рисува мрачна картина на това, срещу което сме изправени. Атентатите в Париж и Амстердам са само подгряване за предстоящото представление. А то ще се излъчва навсякъде, включително и в Америка.
— Мога да предположа — каза Габриел, — че ще е блокбастър.
— Най-близките съветници на президента са съгласни. Те се тревожат, че един атентат на родна земя към края на втория му мандат ще опетни завинаги наследството му. Заявих много категорично на Управлението да държи звяра под контрол — поне докато президентът не се качи за последен път на Марин 116.
— Тогава предлагам да се захващате за работа, Ейдриън, защото звярът вече е пред портите.
— Наясно сме с това. Но за жалост, звярът е имунизиран към доминацията ни в киберпространството, а ние нямаме никакви агенти, внедрени в ИДИЛ. — Картър замълча, след това добави: — Засега.
Габриел мълчеше.
— Защо не ни казахте, че се опитвате да проникнете там? — попита Ейдриън.
— Защото операцията е наша.
— И работите сами?
— Имаме партньори.
— Къде?
— В Западна Европа и в региона.
— Французите и йорданците ли?
— Британците също се натресоха.
— Те са много забавни. — Картър помълча, след това попита: — Е, защо идваш при нас сега?
— Защото искам да се въздържате да пускате бомби или да изстрелвате ракети по жилищен блок край парка „Ал Рашид“ в центъра на Рака.
— Няма да е безплатно.
— Колко?
Картър се усмихна.
— Радвам се, че се върна, Габриел. Мина доста време от последното ти посещение.
35.
Ен Стрийт, Джорджтаун
Във Вашингтон бе разгарът на лятото. През това негостоприемно време от годината повечето заможни жители на Джорджтаун се изнасяха от малкия си квартал към вторите си домове в Мейн, Мартас Винярд или в планината в Сън Вали и Аспен. И имаха основателна причина, мислеше си Габриел, жегата беше като на Екватора. Чудеше се защо основателите на Америка съзнателно бяха построили столицата насред блато, раждащо малария. Йерусалим бе избрал евреите. Американците можеха да винят само себе си.
— Защо ходим пеша, Ейдриън? По-добре да седнем някъде, където има климатик, и да пием ментов джулеп като всички останали.
— Имах нужда да се разкърша. Освен това си мислех, че си свикнал с жегата. Това е нищо в сравнение с Долината на Израил.
— Има причина да обичам Корнуол. Там не е горещо.
— Скоро ще бъде. В Лангли смятат, че ще стане така заради глобалното затопляне, един ден Южна Англия ще бъде сред най-големите световни производители на качествени вина.
— Щом Лангли казва това — подсмихна се Габриел, — тогава съм сигурен, че няма да се случи.
Бяха стигнали до Джорджтаунския университет, където се обучаваха бъдещите американски дипломати и където отиваха след пенсия много от добрите шпиони. След като излязоха от тайната квартира, Габриел бе разказал на Картър за странното му партньорство с Пол Русо и Фарид Баракат, за оперативния командир на ИДИЛ в Лондон, наречен Джалал Насер, и за ловеца на воини за ИДИЛ в Брюксел на име Набил Ауад. Сега, докато вървяха по Трийсет и седма улица, по тясната ѝ сенчеста страна, Габриел му разказа и останалото: как той и екипът му бяха направили така, че Набил Ауад да изчезне от улиците на Моленбек без следа, а след това го бяха държали жив в съзнанието на хората от ИДИЛ по примера на великите измамници от Втората световна война. И как го бяха използвали да предаде името на обещаващ бъдещ воин в образа на жена от предградие северно от Париж. Как ИДИЛ я бяха изпратили на платено от тях пътешествие до Санторини и след това я бяха прехвърлили от Турция през границата в Сирия. Габриел не спомена името на жената — нито оперативното, нито истинското, — а Картър имаше достатъчно добри професионални маниери, за да не попита.
16
Позивната за всеки летателен апарат на американската морска пехота, на борда на който се вози президентът на САЩ. Обикновено става въпрос за вертолет. — Б.пр.