— Това твое момиче е еврейка, така ли?
— Но не ѝ личи.
— Бог да ти е на помощ, Габриел.
— Обикновено помага.
Картър се усмихна.
— Не ми се вярва тя да се е представяла в интернет като Майка Зиад, нали?
Габриел мълчеше.
— Ще приема това за „да“.
— Откъде знаеш?
— Турбуленция — каза Картър.
Габриел знаеше кодовото име. „Турбуленция“ беше свръхсекретната програма за следене на компютри на АНС, която непрекъснато преравяше интернет за войнстващи уебстраници и джихадистки чатстаи.
— АНС я идентифицира като потенциален екстремист скоро след като се появи в мрежата — обясни Картър. — Опитаха се да сложат проследяващ софтуер в компютъра ѝ, ала той се оказа устойчив на всякакъв вид атаки. Дори не можеха да определят къде е. Вече знаем защо. — Хвърли кос поглед към Габриел и попита: — Кой е Зиад, между другото?
— Мъртвият ѝ приятел.
— Значи, твоето момиче е черна вдовица?
Габриел кимна.
— Хубав детайл.
Завиха по Пи Стрийт и тръгнаха покрай висок каменен зид, ограждащ закътан манастир. По червения тухлен тротоар нямаше никой друг освен охраната на Картър. Двама бодигардове вървяха пред тях и двама подире им.
— Ще се зарадваш, като разбереш — продължи Картър — че новият ти приятел Фарид Баракат не ми е споменал и дума за това последния път, когато говорихме. Не каза нищо и за Саладин. — Той помълча, след това добави: — Предполагам, че в днешно време само десет милиона на сметка в швейцарска банка могат да купят толкова лоялност.
— Дали той съществува?
— Саладин ли? Без съмнение, или поне някой като него. И няма начин да е сириец.
— Дали е един от нас?
— Професионален разузнавач ли?
— Да.
— Ние мислим, че може би е бивш служител на иракското разузнаване.
— Същото предполагаше и Набил Ауад.
— Мир на праха му. — Картър се намръщи. — Наистина ли е мъртъв, или и престрелката е фалшива?
Габриел сви рамене, за да покаже, че първото му предположение е вярно.
— Радвам се, че все още някой знае как да играе грубо. Ако аз кажа и една нелюбезна дума на някой терорист, ще ми повдигнат обвинение. Обаче няма нищо лошо в това да го обстрелват с дронове, че и децата му.
— Знаеш ли, Ейдриън, понякога живият терорист е по-добър от мъртвия. Живият може да ти каже разни неща, например къде и кога ще е следващият атентат.
— Моят президент не е съгласен. Той вярва, че задържането на терористи само ги кара да се множат.
— Успехът ги множи, Ейдриън. А няма по-голям успех от това да се направи атентат на американска земя.
— Което ни връща към първоначалния ни разговор — каза Картър, като избърса струйка пот от шията си. — Ще накарам Пентагона да внимава с въздушните атаки в Сирия. В замяна вие ще споделяте всичко, което вашето момиче научи по време на ваканцията си в халифата.
— Съгласен съм — кимна Габриел.
— Предполагам, че и френските служби са с нас?
— И британските — каза Габриел.
— Не съм много сигурен как се чувствам, че научавам последен за това.
— Е, добре дошъл в постамериканския свят.
Картър не отговори.
— Никакви въздушни удари върху тази сграда — повтори тихо Габриел. — Оставете на мира и лагерите за обучение, докато тя не се върне.
— Кога я очаквате?
— В края на август, освен ако Саладин няма други планове.
— Де да имаме този късмет.
Бяха се върнали в тайната квартира на Ен Стрийт. Картър спря в подножието на извитото предно стълбище.
— Как са децата? — попита той внезапно.
— Не съм сигурен.
— Не се проваляй с тях. Прекалено стар си, за да имаш други.
Габриел се усмихна.
— Знаеш ли — каза Ейдриън, — за около дванайсет часа наистина си мислех, че си мъртъв. Това, което направи, беше отвратително.
— Нямах друг избор.
— Сигурен съм — съгласи се Картър. — Ала следващия път не ме дръж в неведение. Аз не съм ти враг. Тук съм, за да помогна.