36.
Рака, Сирия
От самото начало тя беше категорична пред Джалал Насер, че може да остане в Сирия за ограничен период от време. Трябваше да се върне в клиниката не по-късно от 30 август, края на летния ѝ отпуск. Ако се забави, колегите и семейството ѝ биха си помислили най-лошото. Все пак тя бе политически активна, беше оставила следи в интернет, беше изгубила единствената си любов заради джихада. Без съмнение някой щеше да отиде в полицията, полицията щеше да се свърже с ГДВС, а ГДВС щеше да добави името ѝ към дългия списък на европейските мюсюлмани, които са се присъединили към редиците на ИДИЛ. Щеше да има публикации в пресата, истории за образованата жена, лечителка, която е била съблазнена от култа към смъртта на ИДИЛ. Ако това се случеше, тя нямаше да има друг избор, освен да остане в Сирия, което не искаше, поне не още. Първо трябваше да отмъсти за смъртта на Зиад, като нанесе удар на Запада. След това, ако Аллах реши, щеше да се върне в Сирия, да се омъжи за боец и да роди много деца на халифата.
Джалал Насер бе казал, че и той желае същото. Затова Натали бе изненадана, когато три денонощия след пристигането ѝ в Рака никой не дойде при нея. Спътничката ѝ, Миранда Уорд, остана с нея в апартамента край парка „Ал Рашид“, за да ѝ бъде гид и да се грижи за нея. Това не беше първото посещение на Миранда в Рака. Тя беше шерп на тайния канал, който прекарваше британски мюсюлмани от Източен Лондон и средната част на Англия към Сирия и ислямския халифат. Тя бе димна завеса, измама, хубавото чисто лице. Беше придружавала и мъже, и жени, правеше се или на любовница, или на приятелка. Шегуваше се, че била „биджихадист“.
Всъщност това не бе точно апартамент; беше малка празна стая с мивка, прикрепена към стената, и няколко одеяла на голия под. Имаше само един прозорец, през който свободно влизаше прах. Одеялата миришеха на пустинни животни, на камили и кози. Понякога от крана на чешмата течеше тънка струя, но през повечето време нямаше вода. Получаваха я от водоноска на ИДИЛ на улицата и когато тя не пристигнеше, си носеха от Ефрат. В Рака времето се бе върнало назад. Духовно и материално бяха в седми век.
Нямаше електричество — само по няколко минути на ден, — липсваше и газ за готвене. Не че имаше какво да се яде. По тези земи хлябът винаги е бил основен продукт, а сега недостигаше. Всеки ден започваше с търсене на безценните един-два самуна. Официалната валута беше динарът на ИДИЛ, само че на пазарите повечето сделки ставаха със старите сирийски лири или с долари. Дори ИДИЛ търгуваше с валутата на врага. По предложение на Джалал Насер, и Натали си носеше няколкостотин долара от Франция. Парите отваряха много врати, зад които имаше складове, пълни с ориз, боб, маслини и дори малко месо. За тези, които бяха готови да рискуват да си навлекат гнева на страховитата хисба — шериатската полиция, имаше и черен пазар за цигари и алкохол. Наказанието за пушене и пиене беше жестоко — камшик, кръст, дръвник. Натали веднъж видя хисба да шиба мъж с камшик, защото бил изпсувал. Псуването беше харам.
Разходката по улиците на Рака бе влизане в един полудял свят. Светофарите не работеха, защото нямаше електричество, затова кръстовищата се регулираха от пътната полиция на ИДИЛ. Те носеха пистолети, но не и свирки, защото свирките бяха харам. Снимките на моделите по витрините на магазините бяха ретуширани така, че да отговарят на строгия кодекс за приличие на ИДИЛ. Лицата бяха почернени, защото изображенията на хора и животни, божите творения, и окачването им по стените бяха харам. Статуята с двамата селяни на върха на прочутата часовникова кула на Рака също бе променена — главите бяха премахнати. Площад „Наим“, някога любим на децата от Рака, сега бе изпълнен с отрязани глави — не каменни, а човешки. Те се взираха опечалено от коловете на желязна ограда: сирийски войници, кюрдски партизани, предатели, саботьори, някогашни заложници. Сирийските военновъздушни сили бомбардираха често парка в отговор. Такъв бе животът в ислямския халифат — бомби валяха върху отрязани глави там, където някога бяха играли деца.
Това бе черен свят, черен по дух, черен и физически. Черни знамена се вееха от всяка сграда и улична лампа, мъже в черни облекла на нинджи се разхождаха по улиците, жени в черни абаи17 се движеха като черни призраци през пазарите. Натали закачули своята абая малко след като пресече турската граница. Беше тежка и бодяща дреха, която ѝ стоеше като покривка върху мебел. Под нея се обличаше само в черно, защото всички други цветове, дори и кафяво, бяха харам и можеха да предизвикат агресия от страна на шериатската полиция. Воалът пред лицето ѝ скриваше чертите ѝ и през него Натали виждаше размазан свят в мрачно сиво. В обедната жега се чувстваше като затворена в лична пещ, в която бавно се печеше и превръщаше в деликатес на ИДИЛ. Абаята криеше опасността Натали да се помисли за невидима в нея, но тя не се поддаде на тази опасност. Знаеше, че винаги я наблюдават.
17
Абая — дълга черна рокля с ръкави и без колан; в някои страни е задължително облекло за мюсюлманките заедно с хиджаба и никаба. — Б.пр.