Натали знаеше това име, но д-р Хадауи — не. Тя отвърна подобаващо.
— Кой? — попита предпазливо.
— Саладин. Той е лидерът на нашата мрежа.
— Срещала ли си се с него?
— Със Саладин ли? — Миранда се усмихна замечтано и поклати глава. — Аз съм прекалено ниско в хранителната верига. Само високопоставените лидери са наясно кой е той. Но кой знае? Може би ти ще се срещнеш с него.
— Защо мислиш така?
— Защото те имат големи планове за теб.
— Джалал ли ти го каза?
— Нямаше нужда да ми го споменава.
Но Натали не бе убедена. Всъщност си мислеше точно обратното: че са я забравили. В онази нощ, а и на следващата тя лежеше будна върху одеялото и се взираше в квадратния отрязък небе, който се виждаше през единствения прозорец. Градът бе напълно тъмен, звездите бяха като електрически крушки. Представяше си как шпионският сателит „Офек 10“ наднича към нея и как я следва, когато върви по улиците в тъмния град.
Най-накрая, малко преди зазоряване на третата нощ, почти веднага след американска въздушна атака на север, тя чу стъпки по коридора пред стаята си. Четири удара като от парен чук разтресоха вратата, след това тя се отвори с трясък, сякаш бе гръмната с бомба. Натали веднага се покри с абаята, преди фенерче да освети лицето ѝ. Взеха само нея, Миранда я оставиха. На улицата чакаше очукан и прашен джип. Набутаха я на задната седалка, тези брадати, облечени в черно воини на исляма с диви погледи, и джипът потегли рязко. Тя надникна през затъмнения прозорец и гъстия воал на абаята си към лудостта навън — към отрязаните глави на металните колове, сгърчените трупове на кръстовете, снимките на жените без лица на витрините на магазините. „Аз съм д-р Лейла Хадауи — каза си тя. — Аз съм Лейла, която обича Зиад, Лейла от Сумайрия. И скоро ще умра.“
37.
Източна Сирия
Те караха на изток към изгряващото слънце по прав като конец път, почернял от петрол. Трафикът беше слаб — камион, прекарващ товари от провинция Анбар в Ирак, селянин, каращ продукцията си на пазара в Рака, открита платформа с пияни от кръв нинджи след нощна битка на север. Сутрешният час пик в халифата, помисли си Натали. От време на време отминаваха изгорен танк или военен джип. На фона на пустия пейзаж те приличаха на трупове на насекоми, изпържени с лупа от някое дете. Един пикап японско производство все още гореше, когато профучаха покрай него, а задницата на изпепелена бронирана кола все още бе прикрепена към картечницата 50-и калибър, насочена към небето.
— Аллаху акбар — промърмори шофьорът на джипа.
И изпод черната си абая Натали отговори:
— Аллаху акбар.
Нямаше друг ориентир освен слънцето, скоростомера на джипа и часовника на таблото. Слънцето ѝ казваше, че след като бяха излезли от Рака, се движеха само на изток. Скоростомерът и часовникът ѝ подсказваха, че се бяха носили с почти 140 км в час седемдесет и пет минути. Рака бе приблизително на 150 километра от иракската граница — само че старата, поправи се тя бързо. Вече нямаше граница; линиите, начертани по картата от дипломати неверници в Лондон и Париж, бяха изтрити. Дори старите сирийски пътни знаци бяха премахнати.
— Аллаху акбар — каза шофьорът на Натали, когато минаха покрай друга горяща развалина.
И Натали, която се задушаваше под абаята си, произнесе:
— Аллаху акбар.
Те пътуваха на изток още около двайсет минути, с всеки изминат километър теренът ставаше все по-сух и пуст. Все още беше рано — седем и двайсет според часовника, — но в прозореца на Натали вече пареше. Най-накрая стигнаха до малко село с избелели каменни къщи. Главната улица беше достатъчно широка, за да поеме движението, но отвъд нея имаше лабиринт от проходи, през които селяните — забулени жени, мъже в роби и с куфии на главата и боси деца — се движеха замаяно в жегата. На главната улица имаше пазар и малко кафене, където кльощавите възрастни мъже седяха и слушаха записана проповед на Абу Бакр ал Багдади, самия халиф. Натали огледа улицата за някакви знаци, подсказващи името на селото, ала не намери никакви. Тя се страхуваше, че бе пресякла невидимата граница с Ирак.
Изведнъж джипът зави през една арка и спря в двора на голяма къща. Там имаше финикови палми; в тяхната сянка бяха полегнали пет-шестима бойци на ИДИЛ. Един от тях — млад мъж на около двайсет и пет години, чиято червеникава брада все още растеше, отвори вратата на Натали и я поведе навътре. В къщата беше прохладно и отнякъде долиташе окуражително бъбрене на жени. Влязоха в стая, обзаведена само с килими и възглавници, и младият мъж с рядката червеникава брада покани Натали да седне. После бързо се оттегли и тогава се появи забулена жена с чаша чай. След като и тя си тръгна, Натали остана сама в стаята.