Тя отметна булото си и вдигна предпазливо чашата към устните си. Сладкият чай влезе в кръвоносната ѝ система като лекарство от спринцовка. Тя го пиеше бавно, внимавайки да не си изгори устата, и гледаше сянката, която се приближаваше към нея по килима. Когато сянката стигна до глезена ѝ, отново се появи жената, за да си вземе чашата. Миг по-късно стаята завибрира от появата на друго превозно средство в двора. Четири врати се отвориха и затвориха едновременно. Четирима мъже влязоха в къщата.
Веднага стана ясно кой от тях е лидерът. Той бе няколко години по-възрастен от останалите, по-премерен в движенията си, с по-спокойно поведение. Тримата по-млади носеха големи бойни автомати от модел, който Натали не можеше да разпознае, а лидерът имаше само пистолет в кобур на кръста. Бе облечен като Абу Мусаб ал Заркауи — черен гащеризон, бели маратонки, черна куфия, увита плътно около голямата му глава. Брадата му бе разрошена, със сиви нишки и мокра от пот. Очите му бяха кафяви и странно мили като очите на Бин Ладен. Дясната му ръка бе здрава, но на лявата бяха останали само палецът и показалецът — свидетелство, че е правил бомби. Той се взира няколко минути в черната купчина, седнала неподвижно на килима. Най-накрая ѝ заговори на арабски с иракски акцент:
— Свали си булото.
Натали не помръдна. В „Ислямска държава“ бе харам жена да открие лицето си пред мъж, който не ѝ е роднина, дори и той да беше важен иракчанин от мрежата на Саладин.
— Всичко е наред — каза той накрая. — Необходимо е.
Бавно и внимателно Натали повдигна булото си. Гледаше настойчиво надолу към килима.
— Погледни ме — нареди ѝ той.
Натали се подчини и вдигна очи. Той я гледа дълго, преди да хване брадичката ѝ с палеца и показалеца на обезобразената си ръка и да завърти главата ѝ наляво и надясно, за да види профила ѝ. Погледът му беше критичен, сякаш разглеждаше кон.
— Казаха ми, че си палестинка.
Тя кимна в знак на съгласие.
— Приличаш на еврейка, но трябва да призная, че на мен всички палестинци ми приличат на евреи. — Изрече тези думи с презрението на арабите от пустинята към онези, които живееха в градове, блатисти местности и край морския бряг. Все още държеше брадичката ѝ. — Била ли си в Палестина?
— Не, никога.
— Нали имаш френски паспорт. Можеш лесно да отидеш там.
— Прекалено болезнено ще е да видя земята на моите предци, завладяна от ционистите.
Отговорът ѝ, изглежда, му хареса. С едно кимване ѝ нареди да се забули. Тя бе благодарна за убежището, което ѝ даваше дрехата, защото под нея имаше време да се овладее. Скрита зад черната палатка, с невидимо лице, тя се приготвяше за разпита, който знаеше, че я чака. Лекотата, с която историята на Лейла се изля от подсъзнанието в съзнанието ѝ, я изненада. Усиленото обучение беше успяло. Сякаш си спомняше събития, които наистина се бяха случили. Натали Мизрахи вече не съществуваше за нея; тя бе мъртва и погребана. В това село насред пустинята бяха довели Лейла Хадауи, която уверено очакваше най-суровия изпит в живота си.
Скоро отново се появи жената, носеше чай за всички. Иракчанинът седна срещу Натали, останалите трима се настаниха зад него и сложиха оръжията в скута си. В паметта на Натали проблесна спомен: осъден мъж в оранжев гащеризон, западняк, блед като смъртник, беше седнал с вързани ръце пред цял хор безлики, облечени в черно екзекутори… В убежището на абаята си тя изтри ужасяващата картина от мислите си. Тогава осъзна, че се поти. Потта се стичаше по целия ѝ гръбнак, капеше и между гърдите ѝ. Беше ѝ позволено да се поти, каза си тя. Беше разглезена парижанка, несвикнала с жегата в пустинята, а стаята вече не беше хладна. Къщата се затопляше под атаките на слънцето в приближаващия обед.
— Ти си лекарка — каза накрая иракчанинът и вдигна чашата чай с палеца и показалеца, с които преди малко бе държал лицето на Натали.
Да, отвърна тя, докато се мъчеше със собствената си чаша чай под булото, лекарка е, учила е в Университета Париж-юг, работи в клиника „Жак Ширак“ в парижкото предградие Обервийе… След това разказа, че Обервийе е предимно мюсюлмански квартал и повечето от нейните пациенти са араби от Северна Африка.
— Да, знам — прекъсна я припряно иракчанинът, с което даде ясно да се разбере, че е запознат с биографията ѝ. — Казаха ми, че вчера няколко часа си се грижила за пациенти в Рака.