— Беше онзиден — поправи го тя. „И очевидно — помисли си, докато разглеждаше иракчанина зад черния си воал — ти и приятелите ти сте ме наблюдавали.“
— Отдавна трябваше да дойдеш тук — продължи той. — Имаме огромна нужда от лекари в халифата.
— Работата ми е в Париж.
— Но сега си при нас — отбеляза мъжът.
— Тук съм — каза тя внимателно, — защото бях помолена да дойда.
— От Джалал ли?
Тя не отговори. Иракчанинът отпи замислено от чая.
— Джалал много го бива да ми изпраща ентусиазирани европейци, но аз решавам дали си струва те да влязат в лагерите ни. — Произнесе го като заплаха и Натали предположи, че точно това е било намерението му. — Искаш ли да се бориш за „Ислямска държава“?
— Да.
— Защо не за Палестина?
— Аз го правя.
— Как?
— Като се боря за „Ислямска държава“.
Очите му станаха топли.
— Заркауи винаги казваше — продължи иракчанинът, — че пътят към Палестина минава през Аман. Първо ще превземем останалата част от Ирак и Сирия. След това Йордания. И тогава, с божия помощ, Йерусалим.
— Като Саладин — прошепна тя. И отново се зачуди дали това не беше мъжът, който сега стоеше пред нея.
— Чувала ли си това име? — попита той.
Тя кимна. Иракчанинът погледна през рамо и промърмори нещо на един от тримата, седнали зад него. Мъжът му подаде листове хартия, прикрепени с кламер. Натали предположи, че това е личното ѝ досие в ИДИЛ — мисъл, която почти я накара да се усмихне под абаята. Иракчанинът прелисти страниците с бюрократична отнесеност. Натали се почуди какво ли бе работил, преди американската инвазия да преобърне буквално целия живот в Ирак. Дали не е бил чиновник в министерство, учител или пък банкер? Дали не бе продавал зеленчуци на пазара? Не, помисли си, не беше беден търговец. Той бе бивш офицер от иракската армия. Или може би, каза си, докато потта се стичаше по гърба ѝ, бе работил за всяващата страх тайна полиция на Садам.
— Ти си неомъжена — заяви изведнъж той.
— Да — отвърна Натали и този път не излъга.
— Някога си била сгодена?
— Почти.
— За Зиад ал Масри? Брат, загинал в йордански арест?
Тя бавно кимна.
— Къде се запознахте?
— В Париж-юг.
— Какво учеше той?
— Електроника.
— Да, знам. — Мъжът остави досието ѝ на килима. — Имаме много поддръжници в Йордания. Много от нашите братя са били йордански граждани. И никой от тях — каза той — не е чувал за човек на име Зиад ал Масри.
— Зиад никога не е бил политически активен в Йордания — отвърна тя много по-спокойно, отколкото ѝ се бе струвало възможно. — Той се радикализира чак след като се премести в Европа.
— Бил е член на „Хизб ут Тахрир“?
— Не и официално.
— Това би обяснило защо никой от братята ни от „Хизб ут Тахрир“ не е чувал за него. — Той разглеждаше спокойно Натали, докато нов водопад от пот течеше по гърба ѝ. — Не си пиеш чая — отбеляза иракчанинът.
— Защото ме карате да се чувствам напрегната.
— Такова е намерението ми.
Думите му предизвикаха сподавен смях сред тримата мъже, седнали зад него. Той ги изчака да притихнат и продължи:
— Дълго време американците и техните приятели в Европа не ни приемаха на сериозно. Подценяваха ни, наричаха ни с глупави имена. И едва сега осъзнаха, че сме заплаха за тях. Затова се опитват с всички сили да проникнат сред нас. Британците са най-зле. Всеки път, когато хванат британски мюсюлманин, неуспял да дойде в халифата, мъчат да го превърнат в шпионин. А ние винаги много бързо ги намираме. Понякога ги използваме срещу британците. А понякога — каза и сви рамене — просто ги убиваме.
Той остави тишината да увисне тежко в жежката стая. Натали я наруши първа.
— Не съм ви молила да идвам тук — каза тя. — Вие ме повикахте.
— Джалал те помоли да дойдеш в Сирия, не аз. Но аз съм този, който ще реши дали ще останеш. — Той събра страниците на досието. — Искам да чуя цялата ти история от самото начало, Лейла. Намирам това за много полезно.
— Родена съм…
— Не — прекъсна я той. — Казах — от началото.
Тя бе объркана и мълчеше. Иракчанинът отново сведе очи към досието.
— Тук се казва, че семейството ти е от място, наречено Сумайрия.
— Семейството на баща ми — обясни тя.
— Къде е това?
— Беше в Западна Галилея. Вече не съществува.
— Разкажи ми за него — каза той. — Разкажи ми всичко.
Натали затвори очи зад булото. Видя се как се разхожда сред поле с трънаци и камъни до мъж със среден ръст, чието лице и име вече не си спомняше. Сега той ѝ говореше, като от дъното на кладенец, и думите му ставаха нейни. Хората в Сумайрия отглеждали банани и пъпеши, най-сладките в Палестина. Напоявали полетата си с вода от древен акведукт и погребвали мъртвите си в гробище недалеч от джамията. Сумайрия била раят на земята, била Едемската градина. Но една нощ през май 1948 г. по крайбрежието се придвижил еврейски конвой със светнали фарове и Сумайрия престанала да съществува.