В оперативния център на булевард „Цар Саул“ имаше стол, запазен за шефа. На никого другиго не бе позволено да сяда в него. Никой не смееше дори да го докосне. През целия напрегнат дълъг ден той стенеше и се огъваше под тежестта на Узи Навот. Габриел бе непрекъснато до него, понякога в стола на заместника, понякога нервно се изправяше, притиснал ръка към брадичката си и леко килнал глава настрани.
И двамата мъже, както всички други в оперативния център, имаха очи само за главния екран. На него имаше изображение от въздуха на голяма къща в село край сирийската граница. В двора ѝ няколко мъже се излежаваха под сенките на финиковите палми. До тях имаше още два джипа. Единият бе докарал жена от центъра на Рака; с другия бе дошъл мъж от Сунитския триъгълник на Ирак. Габриел бе предал координатите на къщата на Ейдриън Картър в централата на ЦРУ, а Картър бе пратил дрон от секретна база в Турция. От време на време машината минаваше през изображението, доставено от „Офек 10“, обикаляше лениво на четири хиляди метра над целта, управлявана от някое хлапе в каравана в друга пустиня на другия край на света.
Ейдриън Картър бе насочил и други ресурси към целта. По-точно, бе наредил на АНС да събере възможно най-много информация от мобилните телефони в къщата. АНС бе идентифицирала не по-малко от дванайсет телефона на мястото, един от които преди време бе свързан със заподозрян висш командир на ИДИЛ на име Абу Ахмед ал Тикрити, бивш полковник от иракското военно разузнаване. Габриел подозираше, че именно Ал Тикрити разпитваше неговия агент. От това му ставаше лошо, но донякъде се успокояваше от факта, че я бе подготвил добре. Въпреки това, с удоволствие би заел мястото ѝ. Докато гледаше как Узи Навот седи спокойно в отредения му стол, Габриел си мислеше, че той може би не бе създаден да понесе бремето на командването.
Денят се точеше бавно и лениво. Двата джипа останаха в двора, а джихадистите продължаваха да седят под сянката на финиковите палми. Със залеза на слънцето сянката изчезна и в мрака пламнаха огньове. „Офек 10“ премина на инфрачервен режим. В девет вечерта сателитът забеляза няколко човешки топлинни отпечатъка да излизат от къщата. Четири от тях влязоха в единия джип. Петият, който беше на жена, влезе в другия. Дронът проследи едното превозно средство до Мосул; „Офек 10“ наблюдаваше второто, което се връщаше в Рака. Там то спря пред жилищен блок край парка „Ал Рашид“ и един-единствен човешки топлинен отпечатък на жена слезе от задната му седалка. Тя влезе в блока малко след полунощ и изчезна.
В стаята на втория етаж на блока слаб сбръчкан саудитски проповедник четеше лекция на няколко десетки омагьосани бойци за ролята, която те ще изиграят с помощта на Аллах в предизвикването на края на света. Времето наближавало заяви той, било по-близо, отколкото те можели да си представят. Изтощена от тежкия разпит, заслепена от умора и от абаята си, Натали не можеше да се сети за причина да се усъмни в пророчеството на стария проповедник.
Стълбището, както винаги, бе непрогледно тъмно. Тя броеше тихо на арабски, докато се качваше, четиринайсет стъпала до всяка площадка, две площадки на етаж. Стаята ѝ бе на шестия, на дванайсет крачки от стълбището. Влезе и затвори безшумно вратата след себе си. Стълб лунна светлина проникваше през единствения прозорец и стигаше до женския силует, който лежеше свит на пода. Натали тихо свали абаята си и си приготви легло. Но когато положи глава, жената от другата страна се раздвижи и седна.
— Миранда, ти ли си? — попита Натали, но в отговор се чу само драсване на клечка. Пламъкът ѝ докосна фитила на лампа със зехтин. Топла светлина изпълни стаята.
Натали също седна, като очакваше да види лицето с деликатни келтски черти. Вместо това се озова пред големи хипнотични очи в лешников и меден цвят.
— Коя си ти? — попита тя на арабски, но новата ѝ съквартирантка отговори на френски:
— Казвам се Сафия Бурихан. — Протегна ръка. — Добре дошла в халифата.
38.
Палмира, Сирия
Лагерът бе до древния град Палмира, недалеч от небезизвестния пустинен затвор Тадмор, където бащата на диктатора бе хвърлял всички, дръзнали да му се противопоставят. Преди гражданската война той бе крепост на сирийската армия в губерния Хомс, но през пролетта на 2015 г. ИДИЛ го бе завладяла — в общи линии непокътнат — с незначителна борба. Групировката бе окрала и разрушила много от невероятните руини на Палмира, както и затвора, но лагера бе запазила. Той бе обграден от четириметрова стена, завършваща със спираловидно навита бодлива тел, в него имаше казарми за петстотин души, столова, стаи за почивка и събрания, спортен салон и дизелов генератор, който осигуряваше климатизация в жегите през деня и светлина през нощта. Всички стари сирийски военни знаци бяха премахнати, а в централния двор се вееше черното знаме на ИДИЛ. Старото име на съоръжението никога не се споменаваше. Обучаващите се в него го наричаха Лагера на Саладин.