Натали отпътува натам на следващия ден с джип в компанията на Сафия Бурихан. Четири месеца бяха изминали от атентата в Центъра „Вайнберг“ в Париж; през това време Сафия се бе превърнала в икона за джихадистите. Посвещаваха ѝ се поеми, улици и площади носеха нейното име, млади момичета искаха да повторят подвига ѝ. В свят, в който смъртта бе на почит, ИДИЛ полагаха значителни усилия, за да запазят Сафия жива. Тя непрекъснато се движеше из верига от тайни квартири в Сирия и Ирак, винаги с въоръжена охрана. В единственото ѝ появяване в пропагандно видео на ИДИЛ лицето ѝ бе забулено. Не използваше телефон, не се докосваше до компютър. Натали се успокои от факта, че ѝ бе позволено да се види със Сафия. Това предполагаше, че бе преминала през разпита без сянка от съмнение. Тя вече бе една от тях.
Сафия очевидно бе свикнала с привилегированото си положение. Във Франция тя бе гражданка втора класа с ограничени перспективи за кариера, но в преобърнатия свят на халифата бе знаменитост. Явно бе доста предпазлива към Натали, защото тя представляваше потенциална заплаха за позициите ѝ. От своя страна пък, Натали бе доволна да играе ролята на новобранец. Сафия Бурихан бе пример за д-р Лейла Хадауи. Лейла се възхищаваше на Сафия, но на Натали Мизрахи ѝ се гадеше да диша въздуха ѝ и ако имаше възможност, с удоволствие би ѝ забила спринцовка с отрова във вените. Дано даде Аллах, мислеше си тя, докато джипът препускаше през Сирийската пустиня.
Познанията на Сафия по арабски бяха, меко казано, оскъдни. Затова през цялото пътуване общуваха тихо на френски, всяка под личната си палатка на абаята. Говориха за възпитанието си и намериха много малко общо; като дете на образовани палестинци, Лейла Хадауи бе живяла доста по-различно от дъщерята на алжирски работници от предградията. Ислямът бе единственият им мост, ала Сафия не разбираше почти нищо от догмите и дори от основите на ислямското вероизповедание. Тя призна, че ѝ липсвал вкусът на френското вино. Главно се интересуваше как щеше да бъде запомнена в страната, която бе нападнала — не Франция на големите градове и провинциалните селца, а арабска Франция на предградията. Натали искрено ѝ сподели, че за нея се говореше с любов в Обервийе. Това достави удоволствие на Сафия. Каза, че се надява един ден да се върне.
— Във Франция ли? — попита невярващо Натали.
— Да, разбира се.
— Ти си най-издирваната жена в страната. Не е възможно.
— Защото Франция все още се управлява от французите, но Саладин казва, че скоро ще бъде част от халифата.
— Ти срещала ли си го?
— Саладин ли? Да, срещала съм го.
— Къде? — попита небрежно Натали.
— Не съм сигурна. Бях с вързани очи по време на пътуването.
— Колко отдавна беше това?
— Няколко седмици след атентата. Искаше лично да ме поздрави.
— Казват, че е иракчанин.
— Не съм сигурна. Арабският ми не е достатъчно добър, за да правя разлика между сирийски и иракски акцент.
— Какъв е той?
— Много едър, силен, с прекрасни очи. Той е всичко, което би очаквала да бъде. С помощта на Аллах и ти може да го срещнеш някой ден.
Пристигането на Сафия в лагера бе повод за празничен огън и викове „Аллаху акбар!“. Чак след това насочиха вниманието си към Натали, новия боец. Беше ѝ зачислена самостоятелна стая — бившата квартира на нисш сирийски офицер — и същата вечер след молитвите тя се нахрани за пръв път в столовата. Жените ядяха отделно от мъжете зад черна завеса. Храната беше отвратителна, но изобилна: ориз, хляб, някаква печена птица, сиво-кафява яхния от хрущяли. Въпреки че бяха отделени, от жените се изискваше да носят абаи по време на вечеря, което правеше яденето истинско предизвикателство. Натали се хранеше лакомо с ориза и хляба, опитът ѝ на лекар я подтикна да избягва месото. Жената вляво от нея беше мълчалива саудитка на име Бушра. Вдясно от нея беше Селма, приказлива тунизийка. Селма бе дошла в халифата, за да си намери съпруг — и успяла, ала съпругът ѝ бе убит в битка с кюрдите и сега тя искаше отмъщение. Нейното желание бе да загине в самоубийствен атентат. Беше на деветнайсет години.