След вечеря имаше програма. Духовник проповядваше, боец прочете своя поема. След това Сафия бе „интервюирана“ на сцената от начетен британски мюсюлманин, който работеше в маркетинг отдела на ИДИЛ. Същата нощ пустинята бе разтърсена от въздушни нападения на коалицията. Сама в стаята си, Натали се молеше за спасение.
Бойното ѝ обучение започна след закуска на следващата сутрин, когато я откараха в пустинята за стрелби — с бойни автомати, пистолети, РПГ, гранати. Всяка сутрин отиваше там, дори и след като инструкторите ѝ я обявиха за отличничка. Те не бяха джихадисти с диви погледи; бяха иракчани, бивши военни, калени в битки ветерани от сунитската съпротива. Бяха воювали с американците и сега не искаха нищо повече от това отново да се бият с тях в полетата на Северна Сирия, на място, наречено Дабик. Американците и техните съюзници — армиите на Рим, както ги наричаха от ИДИЛ — трябваше да бъдат провокирани да предприемат сухопътна война. Планът на иракчаните беше точно такъв а учениците в лагера бяха тяхното оръжие.
По време на обедните жеги Натали се връщаше в климатизираните стаи на лагера за обучение по сглобяване на бомби и тайна комуникация. Освен това трябваше да изтърпи дълги лекции за удоволствията, които я очакваха в отвъдното, ако бъде избрана за самоубийствена мисия. Отново и отново иракските ѝ инструктори я питаха дали иска да умре за халифата и без колебание Натали отговаряше, че е готова. Скоро я накараха да носи тежка жилетка с експлозиви по време на стрелбите. Обучиха я как да активира устройството и да го детонира със спусъка, скрит в дланта ѝ. Първия път, когато инструкторът ѝ заповяда да натисне детонатора, Натали се поколеба. Усети палеца си безчувствен, замръзнал над копчето.
— Побързай — подкани я той. — Няма да избухне.
Натали затвори очи и натисна детонатора.
— Бум — прошепна инструкторът. — И сега пътуваш към рая.
С разрешение на директора на лагера Натали започна да преглежда пациенти в стария лазарет на базата. Отначало другите, които се обучаваха, не бяха много ентусиазирани да търсят помощта ѝ от страх да не бъдат сметнати за мекушави от иракските инструктори. Ала скоро към нея потече поток от пациенти в „работното ѝ време“, което беше между края на сглобяването на бомби и следобедните молитви. Болежките им варираха от възпалени бойни рани до магарешка кашлица, диабет и синузит. Натали разполагаше с малко консумативи и ограничени лекарства, но търпеливо се грижеше за всички. През това време научи много за своите „колеги“ — имената, родните им страни, обстоятелствата, при които са дошли в халифата, статута на паспортите им. Сред тези, които идваха при нея, беше и Сафия Бурихан. Тя имаше няколко килограма над нормата и това леко я депресираше, а и се нуждаеше от очила. Иначе беше в добро здраве. Натали едва се удържа да не ѝ пробута свръхдоза морфин.
— Тръгвам утре сутринта — обяви Сафия, докато се покриваше с абаята.
— Къде отиваш?
— Не са ми казали. Никога не го правят. А ти? — попита тя.
Натали сви рамене.
— Трябва да се върна във Франция след седмица.
— Късметлийка. — Сафия се плъзна по детски от кушетката за прегледи и се отправи към вратата.
— Как беше? — попита внезапно Натали.
Сафия се обърна. Дори през мрежата на абаята очите ѝ бяха поразително красиви.
— Кое?
— Атентатът. — Натали се поколеба, но продължи: — Да убиваш евреи.
— Беше прекрасно — каза Сафия. — Като сбъдната мечта.
— Ами ако беше самоубийствен? Би ли могла да го направиш?
Сафия се усмихна със съжаление.
— Щѐ ми се да беше.
39.
Палмира, Сирия
Директорът на лагера беше иракчанин на име Масуд от провинция Анбар. Беше загубил лявото си око в битките срещу американците по време на атаките от 2006 г. Но дясното се впи подозрително в Натали, когато след една ужасна вечеря в столовата тя помоли за разрешение да се поразходи извън лагера.
— Няма нужда да ни заблуждаваш — каза той накрая. — Ако искаш да напуснеш, доктор Хадауи, никой не те спира.
— Нямам желание да напускам.
— Не си ли щастлива тук? Не се ли държим добре с теб?